При тази дума двамата мъже се спогледаха.
— Имаше ли още нещо?
— Притежателите на сейфа казаха, че в него не е имало нищо освен проба от рудата — излъга Мърсър; молеше се Хари да не излезе от библиотеката и да погледне във фоайето. — Наемникът…
— Поли Фейнс — подсказа мъжът с пистолета.
— Та значи той открадна сейфа, преди да имам възможност да се уверя в това, но нямам причина да се съмнявам в думите на собствениците. Не знаеха нищо, освен че сейфът е бил хвърлен от „Хинденбург“.
Двамата мъже отново се спогледаха.
— Интересно — каза водачът накрая. — Но това не променя нищо. Дойдох тук, за да ви предупредя. Попаднали сте в древна битка, която едва ли можете да разберете. Умолявам ви веднага да прекратите разследването си. Досега имате късмет, че успявах да спася живота ви. Следващия път може да не ви провърви толкова.
Двамата тръгнаха към вратата. Кали и Мърсър ги гледаха.
— И знайте, доктор Мърсър, че щом аз мога да намеря вас и госпожица Стоу толкова лесно, за Поли Фейнс също ще е лесно — подхвърли по-възрастният.
— Кои сте вие? — попита Мърсър, преди двамата да изчезнат в нощта.
Водачът спря, обърна се, погледна Мърсър в очите и отвърна:
— Еничари. — И излязоха.
Сякаш в стаята досега беше тъмно и изведнъж просветна. Мърсър пое дълбоко дъх и пристъпи към Кали. Сложи ръцете си върху раменете й и я погледна в очите. Това, което видя, беше по-скоро гняв, отколкото страх.
— Добре ли си?
— Бясна съм — отвърна тя и се дръпна. Луничките й изпъкваха на бледата й гладка кожа, малките й уши се бяха зачервили. Тя не се нуждаеше от утеха. Нуждаеше се от отдушник. — Влязоха през прозореца на банята ми, а се предполага, че има аларма. Аз съм била в армията, за бога, а дори не ги чух. Светнаха лампата, а аз си спях. Трябваше да ме разтърсят, за да се събудя. Признавам, че това беше един от най-страшните мигове в живота ми. Можеш да си представиш какво си помислих. И боже мой, след това дори не продумаха. Това бе най-лошото. Дадоха ми дрехи и ми направиха знак да се облека. Дори закриха очите си, за да не ме гледат. После ме качиха в колата си и… Нямах представа какво става, докато ти не отвори. А на теб какво ти е? Първо Африка, после Атлантик Сити, а сега и това… Изобщо ходиш ли на места, където не те преследват въоръжени хора? — Високият й глас събуди Повлекан и той бавно се дотътри и тупна по гръб пред нея. Гневът й се стопи на секундата. Тя се наведе да го почеше по дебелия корем, после вдигна глава към Мърсър и отбеляза: — Не знам защо, но никога не съм си те представяла с куче.
— А, Повлекан не е мой. На Хари е.
— Хари тук ли е?
— Горе е. Работи по проклетите игрословици на Честър Бауи. Тази е малко по-сложна от първата, която получихме от архива. Защо не се качиш при него? Аз трябва да разходя Повлекан. Ще се върна след малко.
— Мислиш ли, че онези…
— Те си отидоха. Мисля, че просто искаха да са сигурни, че ще стоим настрана.
— И сигурни ли са?
Очите на Мърсър се присвиха за миг, после той се засмя.
— Засега.
Кали се изправи и нежно го целуна по бузата.
— Извинявай, че избухнах. Просто…
— Няма нищо.
Мърсър се прибра, след като Повлекан подуши всяка автомобилна гума, лампа и противопожарен кран в радиус от две преки, за да си намери достойни за опикаване места. Щом отвори вратата, чу звънливия смях на Кали откъм бара и мълчаливо благодари на Хари, че е разсеял опасенията й.
Хари й бе налял чисто шотландско уиски и й показваше шифрите. Когато Мърсър влезе, му хвърли дяволит поглед и подхвърли:
— Кали ми разказа какво се е случило. Казах й, че просто не е разбрала. Нали нае тези типове, та най-накрая да докараш жена в тази къща!
— Времената са отчаяни — върна му го Мърсър и отиде зад бара, за да си налее още кафе, само че този пък щедро гарнирано с бренди. — Показа ли ти шифрите? — попита Кали. — Или само ме очерня?
— Разгада последния.
— Мисля, че да — каза Хари. — Подагра в пълен: подагра, цупя, сипвам, четири, мръсен, птиче, купа, семенник, бик, пълен.7
Между другото четири е ключът.
— Дай по-точно.
Хари си погледна бележките.
— Десет по четири минус пет.
— Четиридесет минус пет — каза Мърсър. — Тридесет и пет. Извади ли вече думите?
Хари се намръщи.
— Да. Пълни глупости.
— Какво откри все пак?