Гледката на неговия град вече не му се струваше прекрасна. Шумът откъм ковачниците и леярните на Галата го дразнеше. Толкова много настоявания. За война, за власт. Дълг към Бога, дълг към семейството, дълг към народа му. Никъде ли не можеше да намери спокойствие?
Хафизе приближи зад гърба му.
— Из Капълъ чарши се говори, че те е омагьосала.
— Ако открия човека, който го е казал, ще накарам бостанджията да му отреже езика и да го накара да го изяде.
— В такъв случай половината град ще онемее.
Сюлейман стисна юмруци.
— Гледам винаги да има хляб и месо за тях. Живеят под моето крило, защитени са от нападенията на армиите, които поробиха половин Европа. Дадох им Родос, Белград, Унгария. Какво още искат от мен? Изпълнил съм си дълга към тях и към Мохамед.
— Прехвърли управлението на Дивана на Ибрахим, а сега му повери и армиите си! За да прекарваш безполезно дните си до полите на онази Хурем!
— Има и други важни неща, освен дребнавите дрязги в Дивана и мириса на кръвта в окопите! Да, ще бъда най-великият от всички султани на османлиите, защото съм различен! Ще дам на тези хора закони, ще им дам градове! Искам да строя, не да руша!
— Прехвърлил си властта си върху Ибрахим, а мъжествеността си — върху една жена!
Сюлейман я изгледа втренчено, пребледнял.
— Тя е подхранила тези демони в теб, нали? — прошепна Хафизе и отново взе ръката му в своята. Този път той не я дръпна. — Чуй ме. Не искам да те направя нещастен. Знаеш какво съществува между вас, ти ще решаваш. Но не бива да забравяш, че си гази. Не трябва да се привързваш прекалено към харема си. Харемът е традиция, докарана тук от пустинята. Той ни прави силни. Целта му е да се създават синове, а не да предоставя лесен начин на живот.
— Законът ни прави силни. Канунът1 и шериатът.
— Сюлейман… Какво бих имала, ако нямах теб? Целият си живот посветих на теб, на твоето царуване. Винаги съм се гордяла с теб. Не си жесток като баща си и в това е твоята сила. Но може да се окаже, че е също и твоята слабост. Забелязала съм я по отношението ти към Гюлбехар и Ибрахим, а сега — и към Хурем. Трябва да се научиш да бъдеш сам, да не получаваш подкрепа от никого.
— Няма ли спасение и за мен?
— Открий своето спасение в исляма. В своя дълг.
— Не.
— Сюлейман…
— Ще изпълня дълга си. Ще поставя основите на моята империя върху кануните, писаните закони. Ще изпратя армиите си пред стените на християнството и ще ги изравня със земята, ще нахраня и облека всички. Но трябва да има нещо и за самия Сюлейман!
— Върни си властта, Сюлейман. Преди да са ти я отнели!
— Ибрахим? Той никога няма да се обърне срещу мен…
— Ами Хурем?
— Тя е само една жена!
Хафизе не обърна внимание на горчивия му укор.
— Да, само една жена! А ти си й позволил да те обсеби! Тук има стотици жени, измежду които можеш да избираш. Защо само една?
— Защото с нея съм самият себе си. Не султанът… Не Господарят на живота… Просто себе си.
— Ами ти? Дали и тя иска да бъде просто Хурем… или може би следващата валиде?
— Иншаллах! Моля те! — прошепна Сюлейман. — Остави ме на мира. Обичам я. Примири се с това.
Когато се наведе, за да й целуне ръка, Хафизе внезапно го съжали. Разбра, че синът й е слаб. Не страхливец, защото би щурмувал и портите на Ада в името на исляма, не слаб, каквито бяха някои мъже по отношение на виното или жените. Слабостта му се коренеше в желанието да бъде като останалите хора, а не можеше да се порадва на този лукс.
43.
Закритият базар под стените на Ески сарай съществуваше още от времето на Мехмед Фатих. По големите стълбища и каменни сокаци търговците продаваха злато и сребро, брокат и коприна, тъмночервени килими от Дамаск, копринени килими в пауново синьо от Багдад. Извън безистена уличните продавачи печаха царевица върху мангали с дървени въглища и раздухваха пламъците с ветрила от пуешки пера. Други предлагаха шкембе, подправено с чесън, или топъл бадемов крем, поръсен с канела. Улиците преливаха от звуци, цветове и миризми. Мина доста време, преди Сюлейман да успее да се съвземе от шока, че се е изгубил в собствения си град.
Но дори и сред този хаос той разпозна знаците на реда, който баща му бе наложил. Цветовото разнообразие си имаше своя смисъл: имаше турци с бели чалми на главите, също като него; гърци със сини тюрбани и черни ботуши; евреите носеха жълти тюрбани, както и арменците, но ботушите на последните бяха тъмночервени, докато тези на евреите — светлосини.
1
Канун — законите и разпоредбите на правителството. Те допълват ислямското право по въпроси, които не са уточнени. При османските султани законите канун са неотменна част от законовата уредба в административното, финансовото и наказателното право. — Бел.прев.