— Дали мога да… Ама разбира се, че мога да шофирам! — избълва вуйчо Върнън.
— Браво на вас, драги ми господине, браво, лично аз щях да се шашна от толкова много копчета и бутони — призна си Дедалус.
Той явно беше останал с впечатлението, че е поласкал Върнън Дърсли, който с всяка негова дума видимо все повече се съмняваше в плана.
— Дори не може да шофира! — промърмори той тихо, а мустаците му щръкнаха възмутено, но за щастие не го чуха нито Дедалус, нито Хестия.
— Ти, Хари, ще изчакаш тук онези, които ще те охраняват — продължи Дедалус. — Има малка промяна в уговорката…
— В какъв смисъл? — тутакси попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и ще ме отведе с групово магипортиране.
— Не може да го направи — отсече Хестия. — Той ще ти обясни.
Тримата Дърсли, които изслушаха всичко това, без да разберат и думица, подскочиха, когато някой изписка високо:
— Побързайте!
Хари огледа цялата стая и чак тогава си даде сметка, че гласът е дошъл от джобния часовник на Дедалус.
— Точно така, времето ни притиска — заяви Дедалус, после кимна на часовника си и го пъхна обратно в жилетката. — Опитваме се, Хари, да съобразим времето, когато ще напуснеш къщата, с магипортирането на роднините ти, така магията ще престане да действа едва след като всички се отправите към местата, където ще бъдете в безопасност. — Той се обърна към семейство Дърсли: — Е, готови ли сме за път?
Никой не му отговори, а вуйчо Върнън възмутено гледаше издутия джоб на Дедалус.
— Дедалус, дали да не почакаме отвън в антрето? — прошепна Хестия, тя очевидно смяташе за неприлично да останат в стаята, докато Хари и тримата Дърсли се сбогуват с много любов и може би сълзи.
— Не е нужно — промърмори Хари, но вуйчо Върнън направи по-нататъшните обяснения излишни, като рече на висок глас:
— Е, довиждане, момче.
Люшна дясната си ръка, за да се здрависа с Хари, но в последния момент това явно се оказа непосилно за него и той само стисна юмрук и го заклати напред-назад като метроном.
— Готов ли си, Диди? — попита леля Петуния и припряно провери закопчалката на дамската си чанта — само и само да не поглежда Хари.
Дъдли не отговори, но продължи да стои леко зяпнал, а Хари си помисли, че така той прилича малко на великана Гроп.
— Да вървим тогава — подкани вуйчо Върнън.
Вече беше отишъл при вратата на всекидневната, когато Дъдли изпелтечи:
— Не разбирам.
— Какво не разбираш, миличко? — попита леля Петуния и погледна нагоре към сина си.
Дъдли вдигна огромна като пушен бут ръка и посочи Хари.
— Защо той няма да дойде с нас?
Вуйчо Върнън и леля Петуния застинаха на място и зяпнаха сина си така, сякаш току-що е изявил желание да стане балерина.
— Какво? — попита на висок глас вуйчо Върнън.
— Защо няма да дойде и той? — повтори Дъдли.
— Ами защото… защото не иска — отговори баща му, като се извърна и изгледа на кръв Хари, а сетне добави: — Не искаш, нали?
— Ни най-малко — потвърди момчето.
— Чу ли? — рече вуйчо Върнън на Дъдли. — А сега идвай, тръгваме.
Той излезе с тежка стъпка от стаята: чуха как входната врата се отваря, но Дъдли не се помръдна и подир няколко плахи крачки леля Петуния също спря.
— Какво има пак? — излая вуйчо Върнън, след като отново се появи на прага.
Дъдли сякаш се бореше с понятия, които му бяха прекалено трудни, за да ги изрази с думи. След няколко мига на явно мъчителна душевна борба той рече:
— Но къде ще отиде той?
Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше ясно, че Дъдли ги плаши. Хестия Джоунс наруши тишината.
— Ама… вие сигурно знаете къде отива племенникът ви, нали? — попита тя с изумен вид.
— Знаем, разбира се — потвърди Върнън Дърсли. — Потегля с ония там от вашата пасмина. Хайде, Дъдли, да се качваме на колата, чу какво каза човекът, бързаме.
Той отново тръгна и стигна при входната врата, но Дъдли не го последва.
— Потегля с ония от нашата пасмина ли?
Хестия се възмути. Хари се беше натъквал на такова отношение и преди — магьосниците се стъписваха, че най-близките роднини нехаят за прочутия Хари Потър.
— Не се притеснявайте — каза й той. — Не е толкова важно, наистина.
— Не е важно ли? — повтори Хестия и гласът й се извиси зловещо. — Тези хора дават ли си сметка какво си преживял? На каква опасност си изложен? Колко милеят за теб всички, които са се изправили срещу Волдемор?
— Хм… не, не си дават — отговори Хари. — Според тях съм загуба на пространство, но аз съм свикнал…