— Черния лорд ни каза, че Потър може да се опита да проникне в кулата на „Рейвънклоу“, и веднага да го повикаме, ако заловим момчето!
— За какво му е на Хари Потър да се опитва да прониква в кулата на „Рейвънклоу“? Той е от моя дом!
Освен неверие и гняв, Хари долови в гласа на Минерва Макгонъгол и мъничко гордост и сякаш го обля топлина.
— Казано ни беше, че той може да дойде тук! — настоя Кароу. — Отде да знам защо.
Професор Макгонъгол се изправи и мънистените й очи огледаха помещението. На два пъти минаха над мястото, където стояха Хари и Луна.
— Можем да обвиним децата — заяви Амик и лицето му като на свиня внезапно стана хитро. — Ами да, ще направим точно така. Ще кажем, че децата са устроили засада на Алекто, децата горе де — погледна той към обсипания със звезди таван и спалните, — ще кажем, че са я принудили да натисне знака и затова Черния лорд е получил фалшива тревога… тях да накаже. Две-три деца повече или по-малко, разлика никаква!
— Само разликата между истината и лъжата, между смелостта и страхливостта — каза професор Макгонъгол, която беше пребледняла, — накратко, разлика, която вие със сестра ви явно не сте в състояние да доловите. Но нека бъде ясно едно. Няма да прехвърляте върху учениците в „Хогуортс“ вината за своята некадърност. Няма да го позволя.
— Моля?
Амик тръгна напред и застана обидно близо до професор Макгонъгол, с лице на сантиметри от нейното. Тя обаче не се отдръпна и само го погледна така, сякаш на тоалетната чиния се е залепила гнусотия.
— Не си в положение да позволяваш или да не позволяваш, Минерва Макгонъгол. Твоето време изтече. Сега ние командваме тук и ако не ме подкрепиш, ще си платиш цената.
И той я заплю в лицето.
Хари отметна от себе си мантията невидимка, вдигна магическата пръчка и каза:
— Не биваше да го правите!
Амик се завъртя рязко, а Хари извика:
— Круцио!
Смъртожадният беше вдигнат във въздуха. Загърчи се като удавник, започна да се мята и да вие от болка, а после се блъсна с хрущене и натрошено стъкло в една от библиотеките и се строполи безчувствен на пода.
— Сега разбирам какво е имала предвид Белатрикс — каза Хари, а кръвта забумтя в мозъка му, — трябва истински да го искаш.
— Потър! — изумено прошепна професор Макгонъгол. — Потър… тук! Какво… как… — Тя се помъчи да се окопити. — Това е безумие, Потър!
— Той ви заплю — обясни Хари.
— Потър, аз… беше… беше много кавалерско от твоя страна, но не си ли даваш сметка, че…
— Да, давам си — отговори Хари, още по-уверен заради паниката й. — Волдемор идва насам, професор Макгонъгол.
— О, можем ли вече да изричаме името? — попита заинтригувано Луна, след като смъкна мантията невидимка.
Появата на втора бегълка явно дойде в повече на професор Макгонъгол, която залитна назад и се свлече на един стол наблизо, като загърна яката на износения си кариран халат.
— Според мен е все едно как го наричаме — обясни Хари на Луна, — той вече знае къде съм.
В някаква далечна част на съзнанието си — частта, свързана с парещия свиреп белег, Хари виждаше как Волдемор плава бързо с призрачната зелена лодка по езерото… почти беше стигнал островчето, където беше каменният съд…
— Трябва да бягаш — прошепна професор Макгонъгол. — Още сега, Потър, възможно най-бързо!
— Не мога — отвърна той. — Трябва да направя нещо. Знаете ли, професоре, къде е диадемата на Рейвънклоу?
— Д-диадемата на Рейвънклоу ли? Разбира се, че не знам… Тя не е ли изгубена преди много векове? — Професор Макгонъгол поизправи гръб на стола. — Потър, безумие е, истинско безумие, че си влязъл в замъка…
— Нямах друг избор — каза Хари. — Професоре, тук е скрито нещо, което непременно трябва да намеря, и не е изключено това да е диадемата… ако можех да поговоря с професор Флитуик…
Чуха раздвижване, дрънчене на стъкло — Амик идваше на себе си. Още преди Хари и Луна да са направили нещо, професор Макгонъгол стана от стола, насочи към замаяния смъртожаден магическата си пръчка и изрече:
— Империо!
Амик се изправи, отиде при сестра си, взе пръчката й, после затътрузи крака покорно към професор Макгонъгол и й я подаде заедно със своята. След това легна на пода до Алекто. Професор Макгонъгол отново замахна с пръчката и сякаш отдън земя изникна дълго потрепващо сребърно въже, което се омота като змия около брата и сестрата и ги завърза здраво.
— Потър — рече професор Макгонъгол, вече напълно безразлична към несретите на Кароу, и се извърна отново с лице към него, — ако Онзи-който-не-бива-да-се-назовава наистина знае, че си тук…