Още докато тя го изричаше, Хари беше пронизан от гняв, остър като физическа болка, белегът му сякаш пламна — за миг той погледна надолу към съда с отварата, която се беше избистрила, и видя, че скритият на сигурно място медальон с капаче го няма…
— Добре ли си, Потър? — каза някой и Хари се завърна: беше се вкопчил в рамото на Луна, за да не изгуби равновесие.
— Няма време, Волдемор приближава. Професоре, аз изпълнявам нарежданията на Дъмбълдор и трябва да открия нещо. Но докато го търся в замъка, трябва да изведем оттук учениците: Волдемор иска да залови мен, но без да му мигне окото, ще убие още двама-трима, особено сега…
„Когато знае, че нападам хоркруксите“ — довърши наум Хари.
— Изпълняваш нареждания на Дъмбълдор? — повтори Макгонъгол и по лицето й се изписа изумление. После тя се изправи в целия си внушителен ръст. — Докато издирваш този… този предмет, ще обезопасим училището срещу Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
— Възможно ли е?
— Мисля, че да — потвърди хладно Макгонъгол, — ние, учителите, сме доста добри в магиите. Убедена съм, че ще успеем за известно време да го спрем, стига да впрегнем всичките си усилия. Е, нещо трябва да се направи, разбира се, с професор Снейп…
— Нека да…
— И ако на „Хогуортс“ му предстои обсада с Черния лорд пред портата, наистина е препоръчително да изведем оттук възможно най-много невинни хора. Ако отчетем, че пудролиниите са под наблюдение и на територията на замъка е невъзможно да се магипортираме…
— Има един проход — побърза да съобщи Хари и после обясни за тайния ход, водещ в „Свинската глава“.
— Потър, говорим за стотици ученици…
— Знам, професоре, но щом Волдемор и смъртожадните са насочили вниманието си към самото училище, те едва ли ще проявят интерес към някого, който се магипортира от „Свинската глава“.
— Може би си прав — съгласи се тя. Обърна магическата си пръчка към Алекто и Амик Кароу и върху завързаните им тела падна сребърна мрежа, която се омота около тях, вдигна ги във въздуха и те се заклатушкаха под синьозлатното небе като две големи грозни морски твари. — Елате. Трябва да предупредим и останалите ръководители на домове. Я пак се заметнете с мантията невидимка.
Тя тръгна с решителна крачка към вратата и отново вдигна магическата си пръчка. От върха й изскочиха три сребърни котки с красиви шарки като очила около очите. Покровителите се завтекоха грациозно напред и изпълниха витата стълба със сребристи светлинки, а професор Макгонъгол, Хари и Луна забързаха надолу.
Покровителите хукнаха по коридорите и един по един ги оставиха — карираният халат на професор Макгонъгол шумолеше по пода, а Хари и Луна подтичваха под мантията невидимка след нея.
Бяха слезли два етажа по-долу, когато към тях се присъединиха още едни тихи стъпки. Хари, който още усещаше лека болка в белега си, ги чу пръв: затърси опипом в кесийката около врата си Хитроумната карта, но още преди да я извади Макгонъгол явно също усети, че не са сами. Спря, вдигна магическата пръчка в готовност за битка и рязко попита:
— Кой е?
— Аз съм — промълви тих глас.
Иззад едни доспехи излезе Сивиръс Снейп.
Щом го видя, Хари кипна от гняв: престъпленията му бяха толкова чудовищни, че покрай тях Хари беше забравил подробностите от външния му вид, беше забравил как мазната му черна коса виси като завеса отстрани на слабото му лице и черните му очи гледат студено и някак мъртвешки.
Той не беше по пижама, а с обичайното си черно наметало и готов за бой — беше вдигнал магическата си пръчка.
— Къде са Алекто и Амик Кароу? — попита тихо.
— Вероятно там, където им е казано да стоят, Сивиръс — отговори професор Макгонъгол.
Снейп се приближи и очите му се стрелнаха над професор Макгонъгол във въздуха наоколо, сякаш знаеше, че и Хари е там. Хари също насочи магическата си пръчка, готов за нападение.
— Останах с впечатлението, че Алекто е заловила някого, който е проникнал в замъка — каза Снейп.
— Виж ти! — възкликна професор Макгонъгол. — И откъде се взе това впечатление?
Снейп направи леко движение с лявата ръка, където върху кожата беше прогорен Черния знак.
— О, да, как забравих! — продължи професор Макгонъгол. — Вие, смъртожадните, си имате, естествено, свои си начини за връзка.
Снейп се престори, че не я е чул. Още се взираше изпитателно във въздуха над нея и продължаваше малко по малко да се приближава така, сякаш не забелязва какво прави.
— Не знаех, че е ваш ред да дежурите през нощта по коридорите, Минерва.
— Имате ли някакви възражения?
— Чудя се какво ви е вдигнало в този късен час от леглото.