Хагрид се наведе, удостои набързо Хари с прегръдка, с която насмалко да му натроши ребрата, после изтича обратно при счупения прозорец.
— Браво, Гропи! — изкрещя той през дупката в стъклото. — Ей сегинка се връщам, браво на тебе!
Хари видя отвън в тъмната нощ зад Хагрид светлина, блеснала някъде в далечината, и чу зловещ писък като на умряло. Погледна си часовника: беше полунощ. Битката беше започнала.
— Леле, Хари — възкликна запъхтян Хагрид, — почна се, а? Време за битка!
— Откъде идваш, Хагрид?
— Чух от пещерата Ти-знаеш-кого — обясни мрачно той. — Гласът му долетя чак дотам — разполагате с времето до полунощ да ми предадете Хари Потър… Знаех си аз, че си тука, знаех си к’во ще се случи. Долу, Фанг! Та ние с Гропи и Фанг дойдохме да се присъединим. Дойдохме през зида откъм гората, Гропи ни пренесе. Рекох му да ме остави в замъка и той, да ми е жив и здрав, ме метна през прозореца. Е, друго имах предвид, ама… Къде са Рон и Хърмаяни?
— Много уместен въпрос — отвърна Хари. — Да вървим.
Двамата забързаха по коридора, а Фанг заситни до тях. Хари чуваше движение по всички коридори наоколо, тичане, викове, виждаше през прозорците как в тъмния парк блясват още и още светлини.
— Къде отиваме? — изпухтя Хагрид, като стъпваше тромаво по петите на Хари и дъските по пода се тресяха от тежестта му.
— И аз не знам точно — призна си Хари и зави зад поредния изпречил се пред погледа му ъгъл, — но Рон и Хърмаяни трябва да са някъде тук.
В коридора отпред вече лежаха първите жертви на битката: двете грозилища от водоливници, които обикновено пазеха входа на учителската стая, бяха повалени от заклинание, проникнало през друг счупен прозорец. Останките им помръдваха едва-едва на пода и докато Хари прескачаше една от отсечените им глави, тя простена немощно:
— О, не ми обръщай внимание… Аз ще си лежа тук и ще се разпадам…
Покрай грозното каменно лице Хари внезапно се сети за мраморния бюст на Роуина Рейвънклоу в къщата на Ксенофилиус и за налудничавото й украшение за глава, а после и за статуята в кулата „Рейвънклоу“ с мраморната диадема върху белите къдрици…
Щом стигна дъното на коридора, в съзнанието му изникна споменът и за трето каменно изображение: на грозния стар магьосник, върху чиято глава преди година самият Хари беше сложил перука и очукана стара тиара, за да отбележи къде е скрил стария учебник. Беше безкрайно изумен, обля го топлина, сякаш бе пил огнено уиски, и за малко да се препъне.
Най-после знаеше къде го чака хоркруксът…
Том Риддъл, който не се доверяваше на никого и действаше сам, явно беше решил нагло, че единствен той е проникнал в най-големите загадки на замъка „Хогуортс“. Като примерни ученици Дъмбълдор и Флитуик не бяха стъпвали никога, разбира се, на онова място, но докато беше учил тук, Хари доста често се беше отклонявал от отъпканите пътища: ето най-сетне една тайна, която двамата с Волдемор знаеха, а Дъмбълдор така и не беше разкрил…
Рязко го изтръгна от мислите му професор Спраут, която мина с гръм и трясък покрай него, следвана от Невил и още петима-шестима: всички бяха с наушници и носеха нещо като големи растения в саксии.
— Мандрагори! — извика през рамо Невил на Хари, докато притичваше покрай него. — Ще ги метнем на стените… на ония никак няма да им хареса!
Сега вече Хари знаеше къде да отиде: хукна, а Хагрид и Фанг се завтекоха след него. Подминаваха портрет след портрет и нарисуваните фигури тичаха заедно с тях — магьосници и вещици с яки на къдрички и бричове, в ризници и наметала, които се събираха в картината на някого, сбутваха се, за да се сместят, и си съобщаваха с крясъци новините от други части на замъка. Щом стигнаха края на коридора, целият замък се тресеше и когато една огромна ваза отхвърча с взривна сила от поставката си, Хари разбра, че всичко наоколо е в хватката на заклинания и магии, по-зловещи от заклинанията на учителите от Ордена.
— Няма страшно, Фанг, не бой се! — изкрещя Хагрид, но огромната хрътка беше побягнала колкото й крака държат, когато във въздуха като шрапнели се разлетяха парчета порцелан, и той затопурка след подплашеното куче.
Останал сам, Хари тръгна с насочена магическа пръчка по тресящите се коридори — на един етаж ниският рицар сър Кадоган притичваше след него от картина на картина, като подрънкваше с бронята си и пищеше насърчително, а охраненото му малко пони ситнеше след него.
— Фукльовци и разбойници, псета и негодници, прогони ги, Хари Потър, покажи им пътя!
Хари зави шеметно зад един ъгъл и видя Фред и малка групичка ученици, сред които бяха Лий Джордън и Хана Абът: стояха до поредния празен постамент, статуята от който беше запечатала таен проход. Бяха извадили магическите си пръчки и слушаха какво става в дупката, затисната от статуята.