Най-после истината! И както лежеше, опрял лице в прашния килим в кабинета, където навремето си беше въобразявал, че научава тайните на победата, Хари осъзна, че не му е писано да се спаси. Задачата му беше да се отправи спокойно към гостоприемните обятия на Смъртта. От него се очакваше пътем да съсече всички връзки на Волдемор с живота, така че когато накрая се хвърли на пътя на Черния лорд и не вдигне магическата пръчка, за да се защити, завършекът щеше да бъде ясен и започнатото в Годрикс Холоу щеше да се осъществи: никой от двамата нямаше да оживее, никой не можеше да оцелее.
Сърцето му биеше яростно в гърдите. Колко странно — в страха си пред смъртта то бумтеше още по-силно, храбро поддържайки живота на Хари. Но щеше да му се наложи да спре, и то скоро. Ударите му бяха преброени. За колко ли още имаше време, след като Хари се изправи и тръгне за последен път към замъка, а оттам през парка към гората?
Обзе го ужас, докато лежеше на пода и погребалният тъпан думкаше някъде вътре в него. Дали боли да умреш? Нито един път, когато беше очаквал това да му се случи и му се беше разминавало, Хари всъщност изобщо не се беше замислял за смъртта: волята му за живот винаги беше много по-силна от страха пред нея. Сега обаче не му и хрумна да бяга, да изпревари Волдемор. Знаеше, че всичко е приключило и му остава само едно: да умре.
Съжали, че не е загинал в онази лятна нощ, когато за последен път напусна „Привит Драйв“ номер четири и пръчката с перото на благородния феникс го беше спасила! Съжали, че не е издъхнал като Хагрид — толкова бързо, че да не разбере кога се е случило! Съжали и че не се е хвърлил пред някоя магическа пръчка, за да спаси някого, когото обича… сега завиждаше дори на майка си и на баща си за начина, по който са издъхнали. За хладнокръвното пътуване към собствената му гибел щеше да се иска друг вид храброст. Усети, че пръстите му треперят леко, и се помъчи да ги овладее, въпреки че никой не го гледаше: всички портрети по стените бяха празни.
Бавно, много бавно седна и докато се вдигаше, се почувства по-жив, усети живото си тяло по-силно от всякога. Защо никога не бе оценявал какво чудо е: мозък, нерви и свързващо ги сърце? Всичко това щеше да си отиде… най-малкото той щеше да си отиде от него. Дишаше бавно и дълбоко, устата и гърлото му бяха напълно сухи, както и очите му.
Предателството на Дъмбълдор не представляваше почти нищо. Разбира се, че е имало по-голям план и Хари чак сега си даде сметка, че е бил прекалено глупав, за да не го види. Никога не беше подлагал на съмнение собственото си убеждение, че Дъмбълдор го иска жив. Сега осъзнаваше, че продължителността на живота му винаги се е определяла от това колко време ще отнеме да се унищожат всички хоркрукси. Дъмбълдор беше прехвърлил на Хари задачата да ги премахне и той покорно беше продължил да разсича онова, което свързваше с живота не само Волдемор, но и самия него! Колко чисто, колко изискано, без да се жертва животът и на други — опасната задача да се възложи на момче, което вече е белязано да отиде на заколение и чиято смърт щеше да бъде не нещастие, а поредният удар срещу Волдемор…
И Дъмбълдор е знаел, че Хари няма да се откаже, ще продължи до края, нищо че това всъщност щеше да бъде неговият край, защото Дъмбълдор си беше направил труда да го опознае. Точно както и Волдемор, Дъмбълдор беше наясно, че Хари няма да допусне друг да загине заради него, след като открие, че е по силите му да спре това. В съзнанието му отново изникнаха образите на Фред, на Лупин и Тонкс, които лежаха мъртви в Голямата зала, и за миг Хари спря да диша: Смъртта беше нетърпелива…
Ала Дъмбълдор го беше надценил. Хари се беше провалил: змията беше оцеляла. Беше останал един хоркрукс, който да свързва Волдемор със земята дори и след като Хари бъде убит. Е, да, това означаваше, че задачата на някой друг щеше да бъде по-лесна. Хари се запита кой ли ще го извърши… Рон и Хърмаяни, разбира се, щяха да знаят какво трябва да се направи… именно заради това Дъмбълдор е искал Хари да им се довери… та те да продължат, ако истинската му съдба се изпълни малко по-рано…
Тези мисли блъскаха като дъжд по студен прозорец по твърдата повърхност на неопровержимата истина, а тя беше, че Хари трябваше да умре… „Трябва да умра.“ Всичко това трябваше да приключи.
Струваше му се, че Рон и Хърмаяни са много далеч, в някаква друга държава, и той се е разделил с тях много отдавна. Нямаше да има никакво сбогуване и обяснения, Хари беше решен да не го допусне. Това беше пътуване, на което не можеха да тръгнат заедно, а опитите им да го спрат само щяха да отнемат ценно време. Погледна надолу към очукания златен часовник, който беше получил за седемнайсетия си рожден ден. Беше изминала близо половината от единия час, който Волдемор му беше дал като срок да се предаде.