Четиримата замълчаха и погледнаха към небето. Нямаше и следа от движение, а звездите също ги погледнаха немигащо и безразлично, незатулени от летящи приятели. Къде ли беше Рон? Къде бяха Фред и господин Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгус?
— Помогни, Хари! — извика пресипнало Хагрид, който отново се беше заклещил на вратата.
Доволен, че може да се заеме с нещо, Хари го издърпа, после се отправи през празната кухня към всекидневната, където госпожа Уизли и Джини още се грижеха за Джордж. Госпожа Уизли вече беше спряла кръвта и на светлината на лампата Хари видя чиста зейнала дупка на мястото, където преди беше ухото на приятеля му.
— Как е той?
Госпожа Уизли се обърна и каза:
— Не мога да му измагьосам ново, махнато е с черна магия. Но можеше да е много по-страшно… все пак е жив.
— Да — съгласи се Хари. — Слава Богу!
— Стори ми се, че чувам в двора и други — намеси се Джини.
— Хърмаяни и Кингзли — потвърди Хари.
— Слава на небесата! — прошепна Джини.
Двамата се погледнаха: на Хари му се прииска да я прегърне и да я притисне до себе си и нямаше да го спре дори присъствието на госпожа Уизли, но преди да се поддаде на това желание откъм кухнята се чу силен трясък.
— Ще доказвам кой съм, Кингзли, след като видя сина си, а сега, ако не си търсиш белята, се махни от пътя ми!
Хари не беше чувал никога господин Уизли да крещи така. Той нахълта във всекидневната с лъснало от потта теме и с накривени очила, а след него дотича и Фред — и двамата бяха бледи, но здрави и невредими.
— Артър! — изхлипа госпожа Уизли. — О, слава на небесата!
— Как е той?
Господин Уизли се свлече на колене до Джордж. За пръв път, откакто Хари познаваше Фред, той като че ли не намираше думи. Загледа с отворена уста иззад облегалката на дивана раната на своя близнак, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Вероятно разбуден от шумната поява на Фред и на баща си, Джордж се размърда.
— Как се чувстваш, Джорджи? — прошепна майка му.
Той плъзна пръсти отстрани по главата си.
— Кухо — пророни момчето.
— Какво го прихваща? — изграчи с ужасен вид Фред. — И мозъкът му ли е пострадал?
— Кухо — повтори Джордж, после отвори очи и погледна брат си. — Виждаш ли, Фред… аз съм Кухов Безухов, вдяваш ли?
Госпожа Уизли се разхлипа още по-безутешно. По бледото лице на Фред се плисна руменина.
— Ужас! — рече той на Джордж. — Направо ужас! При толкова смешки по света за разни дългоухи и клепоухи да измислиш точно това!
— Е, нищо де — усмихна се Джордж на майка си, която продължаваше да плаче неудържимо. — Сега, мамо, поне ще можеш да ни различаваш. — Той се огледа. — Здрасти, Хари… ти си Хари, нали?
— Да — потвърди другото момче и се приближи към дивана.
— Е, поне теб те преместихме успешно — отсъди Джордж. — Защо Рон и Бил не бдят край леглото на болника?
— Още не са се върнали, Джордж — обясни госпожа Уизли.
Усмивката на момчето помръкна. Хари погледна Джини и й показа с ръка да излезе с него навън. Докато минаваха през кухнята, Джини пророни тихо:
— Рон и Тонкс вече трябваше да са се върнали. Нямат много път, къщата на леля Мюриъл не е далеч.
Хари не каза нищо. Откакто беше пристигнал в „Хралупата“, се опитваше да не дава воля на страха, но сега той го обгърна, сякаш пропълзя под кожата му, затуптя в гърдите и заседна на гърлото му. Докато слизаха по задното стълбище в тъмния двор, Джини го хвана за ръката.
Кингзли сновеше назад-напред и всеки път преди да се обърне поглеждаше към небето. Хари си помисли, че той прилича на вуйчо Върнън, който преди милион години кръжеше така из всекидневната. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо и мълчаливо гледаха нагоре. Никой не се обърна, когато Хари и Джини се присъединиха към безмълвното им бдение.
Минутите се нижеха бавно като години. И при най-лекия повей на вятъра всички подскачаха и се извръщаха към прошумолелия храст или дърво с надеждата, че някой от липсващите членове на Ордена ще изскочи невредим от листата…
После точно над тях изникна метла, която се устреми към земята…
— Те са! — изпищя Хърмаяни.
Тонкс приземи и вдигна пръст и камъчета, които се разхвърчаха навсякъде.
— Ремус! — възкликна тя, докато слизаше неустойчиво от метлата, за да потъне в обятията му.
Лицето му беше угрижено и бледо, той сякаш беше изгубил дар-слово. Зашеметен, Рон тръгна към Хари и Хърмаяни.
— Добре си — изпелтечи той още преди Хърмаяни да изтича при него и да го притисне до себе си.
— Мислех… мислех…
— Нищо ми няма — потупа я по гърба Рон. — Нищо.
— Рон беше неотразим — оповести сърдечно Тонкс, след като пусна Лупин. — Страхотен. Зашемети един от смъртожадните, улучи го право в главата, а когато се целиш от летяща метла в движеща се мишена…