— Не съм го разбрал погрешно — отсече Хари. — Трябва аз да го направя.
Връчи й обратно единичния чорап, чийто еш уж трябваше да открие и който беше на златни папури.
— И това тук не е мое, не съм запалянко на „Пъдълмиър Юнайтед“.
— О, да, разбира се! — каза госпожа Уизли, като внезапно и доста дразнещо се върна към безгрижния тон. — Трябваше да се досетя. Е, Хари, докато все още си тук, с нас, нали нямаш нищо против да ни помогнеш с подготовката на сватбата на Бил и Фльор? Имаме да свършим още толкова много неща.
— Разбира се, че нямам — отвърна той, объркан от ненадейната смяна на темата.
— Много мило от твоя страна — рече жената и с усмивка излезе от килера.
От този миг нататък само се чудеше какво да възложи на Хари, Рон и Хърмаяни около подготовката на сватбата и на тях почти не им оставаше време да поразсъждават. Най-великодушното обяснение за поведението на госпожа Уизли би било желанието да ги отклони от мислите за Лудоокия и от ужасите на неотдавнашното пътуване. Но след два дни несекващо лъскане на прибори за хранене, съчетаване по цвят на фльонги, панделки и цветя, обезгномяване на градината и участие в приготвянето на промишлени количества сандвичи Хари се усъмни, че госпожа Уизли се ръководи от други подбуди. Каквото и да им възложеше, тя сякаш целеше да ги държи тримата с Рон и Хърмаяни по-далеч един от друг и той не бе имал възможност да поприказва насаме с тях от първата вечер, когато им беше разправил как Волдемор е изтезавал Оливандър.
— Според мен мама си е наумила, че ако ви попречи тримата да бъдете заедно и да обмисляте плана, ще отложи заминаването ви — сподели едва чуто Джини с Хари, докато на третия ден от престоя му слагаха масата за вечеря.
— И какво според нея ще се случи после? — промърмори Хари. — Някой друг ще убие Волдемор, докато тя ни държи тук да правим петифури?
Каза го, без да се замисля, и видя как Джини пребледнява.
— Значи е вярно? — възкликна тя. — Значи се опитваш да направиш точно това?
— Аз… не… само се пошегувах — заувърта Хари.
Двамата се погледнаха, върху лицето на Джини се четеше нещо повече от стъписване. Изведнъж Хари осъзна, че за пръв път е сам с нея след онези откраднати часове в закътани ъгълчета в парка на „Хогуортс“. Беше сигурен, че и тя ги помни. И двамата подскочиха, когато вратата се отвори и влязоха господин Уизли, Кингзли и Бил.
Сега често на вечеря идваха и други членове на Ордена, защото щабквартирата вече беше не на „Гримолд“ номер дванайсет, а в „Хралупата“. Господин Уизли беше обяснил, че след смъртта на Дъмбълдор — Пазителя на тайната — всеки, на когото той е доверил къде точно се намира „Гримолд“, на свой ред се е превърнал в неин Пазител.
— И тъй като сме общо двайсет души, това много обезсилва заклинанието Фиделиус. Двайсет пъти повече възможности смъртожадните да изтръгнат от някого тайната. Едва ли ще издържим още дълго.
— Но Снейп със сигурност вече им е казал адреса! — учуди се Хари.
— Лудоокия е направил две-три заклинания срещу Снейп, в случай че той отново се появи там. Дано са достатъчно силни, за да го държат надалеч и да му завържат езика, ако реши да се говори за мястото, но не можем да бъдем сигурни. Сега, след като защитата на къщата не е надеждна, би било безумство щабквартирата да остане там.
Тази вечер на масата имаше толкова много хора, че им беше трудно да маневрират с ножовете и вилиците. Хари се озова притиснат до Джини и заради нещата, които бяха останали неизречени между двамата, той съжали, че не ги делят поне няколко души. Постоянно внимаваше да не я закачи за ръката и едва успяваше да си отреже от пилето.
— Няма ли новини за Лудоокия? — попита той Бил.
— Нищо.
Не бяха успели да му направят погребение, защото Бил и Луташ не бяха намерили тялото. Заради мрака и суматохата по време на битката беше трудно да определят къде е паднало.
— В „Пророчески вести“ няма и дума, че е умрял или че тялото му е било намерено — продължи Бил. — Но това не значи кой знае какво. Напоследък вестникът премълчава доста неща.
— Още ли не са насрочили заседание за магиите, които приложих, за да се изплъзна от смъртожадните? — провикна се Хари през масата към господин Уизли, който поклати глава. — Защото знаят, че не съм имал друг избор, или защото не искат да разгласявам пред света, че Волдемор ме е нападнал?
— Според мен второто. Скримджър отказва да признае, че Ти-знаеш-кой е толкова могъщ, а също и че в Азкабан е имало масово бягство.
— Да де, защо да казват на обществеността истината? — възкликна Хари и стисна юмрук толкова силно, че върху дясната му ръка се откроиха едва забележимите бледи белези „Няма да лъжа.“