Заради рождения ден на Хари, още преди да дойдат Чарли, Лупин, Тонкс и Хагрид, кухнята в „Хралупата“ щеше да се разтегне до точката на пръсване, затова в градината бяха наредени няколко маси. Фред и Джордж измагьосаха няколко морави фенера, всичките с голяма цифра „17“ отпред, и ги накачиха над главите на гостите. Благодарение на грижите, положени от госпожа Уизли, раната на Джордж беше чиста и промита, но въпреки многото шеги, които близнаците пускаха, Хари още не беше свикнал с дупката, тъмнееща отстрани на главата му.
Хърмаяни измагьоса морави и златни хартиени ленти, които бликнаха от върха на магическата й пръчка, и артистично обви с тях дърветата и храстите.
— Красота! — възкликна Рон, когато с последен широк замах на пръчката тя позлати листата на киселицата. — Наистина имаш усет за тези неща.
— Благодаря ти, Рон! — каза Хърмаяни доволна, но и леко смутена.
Хари се извърна и се подсмихна. Подозираше, че щом му остане време да разлисти „Дванайсет безотказни начина да очароваш вещица“, непременно ще намери глава за комплиментите, после срещна погледа на Джини и й се усмихна, но си спомни какво е обещал на Рон и побърза да подхване разговор с господин Делакор.
— Пази се, пази се! — изтананика госпожа Уизли и изникна през портичката с нещо, което приличаше на грамаден снич колкото плажна топка, рееща се пред нея.
След миг Хари разбра, че това е тортата за рождения му ден, която госпожа Уизли бе вдигнала с магическата си пръчка във въздуха и я тласкаше напред, вместо да рискува да я носи по неравната земя. Когато накрая тортата се приземи в средата на масата, Хари възкликна:
— Изглежда изумително, госпожо Уизли!
— О, благодаря, миличък — отвърна тя с обич.
Иззад рамото й Рон вдигна към Хари палец и изрече само с устни: „Точно така!“
В седем часа всички гости вече бяха дошли — в къщата ги доведоха Фред и Джордж, които ги чакаха в края на пътя. Хагрид беше почел случая, като беше облякъл най-хубавия си ужасен мъхнат костюм в кафяво. Въпреки че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хари, момчето си помисли, че той изглежда някак нещастен. Беше си странно — Тонкс до него направо грееше.
— Честит рожден ден, Хари! — поздрави го тя и го притисна в обятията си.
— Седемнайсет, а! — възкликна Хагрид, докато поемаше от Фред чашата вино с размери на кофа. — Точно шест години от деня, когато се запознахме, Хари, помниш ли?
— Смътно — отвърна той и му се ухили. — Ти май откачи от пантите входната врата, сложи на Дъдли свинска опашка и ми съобщи, че съм вълшебник.
— Забравил съм подробностите — прихна великанът. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?
— Добре сме — отговори момичето. — А ти как си?
— А, не мога да се оплача. Ама, пусто да опустее, много работа, родиха ни се еднорози, ще ви ги покажа, като се върнете… — Докато Хагрид бърникаше в джоба си, Хари избягваше да среща погледите на Рон и Хърмаяни. — ’Земи, Хари, не можах да измисля к’во да ти дам, ама после се сетих за ей туй. — Той извади влакнеста кесийка на дълга връв, явно се носеше на врата. — Кожа на гущер разтегач. Като скриеш нещо вътре, никой, освен собственика де, не може да го намери. Голяма рядкост са.
— Благодаря, Хагрид!
— За нищо — отвърна великанът и махна с ръка колкото капак на боклукчийска кофа. — Я, Чарли! Винаги ми е бил симпатичен… Ей, Чарли!
Чарли се приближи и някак тъжно прокара ръка през новата си жестоко къса прическа. Беше по-нисък от Рон, набит, с множество белези от изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.
— Здрасти, Хагрид, как я караш?
— От цяла вечност ’се се каня да ти пиша. Как е Норбърт?
— Норбърт ли? — засмя се Чарли. — Норвежкият гребеногърбушко? Вече го наричаме Норбърта.
— К’во… Норбърт да не е момиче?
— Ами да!
— Ти пък как разбра? — учуди се Хърмаяни.
— Много по-злобни са — отвърна Чарли. Погледна през рамо и сниши глас: — Дано татко се появи по-бързо. Мама вече не я свърта на едно място.
Всички се обърнаха към госпожа Уизли, която се опитваше да води разговор с госпожа Делакор, но все попоглеждаше към портичката.
— Я да започваме без Артър — провикна се след миг-два тя към всички в градината. — Явно са го задържали… Ау!
Всички я видяха едновременно: струя светлина, прелетяла през двора право към масата, където се превърна в яркосребърна невестулка — тя застана на задни крачка и заговори с гласа на господин Уизли:
— Министърът на магията идва с мен.
Покровителят се стопи във въздуха, оставяйки семейството на Фльор да се взира озадачено в мястото, откъдето беше изчезнал.