Момчето трепна.
— Аз ли? Не… всъщност не… по-скоро Хари…
Рон се извърна към Хари и Хърмаяни и видя, че тя се е втренчила, сякаш му казва „Млъкни веднага!“, но станалото станало: Скримджър изглеждаше така, сякаш е чул точно каквото е очаквал и искал да чуе. Вкопчи се като граблива птица в отговора на момчето.
— Щом не си бил много близък с Дъмбълдор, как си обясняваш, че той те е споменал в завещанието си? Завещал е изключително малко неща на отделни хора. Като цяло личните му вещи — библиотеката, магическите уреди и други неща — остават за „Хогуортс“. Защо според теб те е предпочел?
— Ами… не знам — призна си Рон. — Аз… когато казвам, че не сме били близки… всъщност имах предвид, че той ме харесваше…
— Стига си скромничил, Рон — прекъсна го Хърмаяни. — Дъмбълдор много те обичаше.
Подобна представа за истината беше разтеглива до скъсване — поне доколкото Хари знаеше, Рон и Дъмбълдор никога не бяха оставали само двамата и преките им взаимоотношения бяха пренебрежимо несъществени. Но Скримджър май изобщо не слушаше. Той бръкна под наметалото си и извади пристегната с връв кесия, много по-голяма от кесийката, която Хагрид беше подарил на Хари. Министърът извади от нея свитък пергамент, разгъна го и зачете на глас:
— „Последна воля и завещание на Албус Перцивал Улфрих Брайън Дъмбълдор…“ да, ето тук… „завещавам на Роналд Билиус Уизли своя загасител с надеждата да си спомня за мен, когато го използва.“
Скримджър извади от кесията предмет, който Хари беше виждал и друг път: приличаше на сребърна запалка, но както момчето знаеше, притежаваше силата да изсмуква цялата светлина от дадено място и само с едно щракване да я възстановява. Скримджър се наведе напред и подаде загасителя на Рон, който го взе и с изумен вид го завъртя между пръстите си.
— Ценен предмет — заяви министърът, без да сваля очи от момчето. — Може би дори няма втори като него. Със сигурност е изобретен от самия Дъмбълдор. Защо ли ти е завещал такава рядка вещ?
Рон озадачено поклати глава.
— Дъмбълдор сигурно е преподавал на хиляди ученици — продължи да упорства Скримджър. — Въпреки това е споменал в завещанието си само вас тримата. Защо? Господин Уизли, за какво според теб е смятал, че ще използваш неговия загасител?
— Вероятно за да гася с него светлината — изломоти Рон. — Какво друго бих могъл да правя с един загасител?
Скримджър явно не се сещаше за нищо друго. Той гледа миг-два момчето с присвити очи и пак насочи вниманието си към завещанието на Дъмбълдор.
— „На госпожица Хърмаяни Джийн Грейнджър завещавам своя екземпляр от «Приказки на барда Бийдъл» с надеждата, че те ще й се сторят увлекателни и указателни.“
Скримджър извади от кесията книжка, която изглеждаше не по-малко стара от екземпляра на „Тайни на най-черната магия“. Подвързията й беше на петна и тук-там се беше поолющила. Хърмаяни я взе от министъра, без да казва нищо. Сложи я върху коленете си и се взря в нея. Хари видя, че заглавието е написано с руни — така и не се беше научил да ги разчита. Докато гледаше, върху изпъкналите символи се търкулна сълза.
— Защо според теб, госпожице Грейнджър, Дъмбълдор ти е завещал тази книга? — попита и нея министърът.
— Той… знаеше, че обичам да чета — отвърна задавено Хърмаяни и избърса с ръкав очите си.
— Но защо точно тази книга?
— Не знам. Сигурно е мислел, че ще ми хареса.
— Обсъждала ли си някога с Дъмбълдор тайнописа или други начини за предаване на тайни съобщения?
— Не, не съм — каза Хърмаяни, като продължаваше да бърше очите си с ръкав. — А и щом за трийсет и един дни министерството не е намерило в книгата никакъв скрит тайнопис, съмнявам се, че аз ще успея.
Тя едва се сдържа да не изхлипа. Бяха се сместили толкова нагъсто, че Рон се затрудни да извади ръката си, за да я прегърне през раменете. Скримджър отново се извърна към завещанието.
— „На Хари Джеймс Потър — зачете той и на момчето му причерня от вълнение — завещавам снича, който улови на първата среща по куидич в «Хогуортс», за да му напомня, че упоритостта и майсторството се възнаграждават.“
Когато Скримджър извади мъничката златна топка колкото орех, сребърните й криле запърхаха едва-едва и пряко волята си Хари усети как интересът му внезапно спада.
— Защо Дъмбълдор ти е завещал този снич? — попита министърът.
— Нямам представа — отвърна Хари. — Вероятно по причините, които току-що прочетохте… за да ми напомня какво може да получи човек, ако… ако е упорит и там каквото беше другото.
— Значи според теб това не е нищо повече от най-обикновена вещ за спомен?
— Предполагам — съгласи се момчето. — Какво друго може да бъде?