— Прекаляваш! — изкрещя Скримджър и се изправи, Хари също скочи на крака.
Министърът закуцука към него и забучи с все сила върха на магическата си пръчка в гърдите му: точно като запалена цигара, пръчката прогори дупка в тениската на момчето.
— Ей! — възкликна Рон, докато скачаше и също вдигаше магическата си пръчка, но Хари го спря:
— Недей! Какво искаш, да му дадеш още един повод да ни арестува ли?
— О, значи си спомни, че не сте на училище, а? — задиша тежко Скримджър в лицето на Хари. — Спомни си, че аз не съм Дъмбълдор, който ти прощаваше наглостта и неподчинението? Може да носиш, Потър, белега си като корона, но няма да допусна някакво си седемнайсетгодишно хлапе да ми казва как да си върша работата! Крайно време е да се научиш на уважение!
— Крайно време е да го заслужите! — не му остана длъжен Хари.
Подът се разтресе, чуха се бягащи стъпки, вратата на всекидневната рязко се разтвори и вътре нахълтаха господин и госпожа Уизли.
— Ние… ами стори ни се, че чуваме… — подхвана господин Уизли доста разтревожен, щом видя, че Хари и министърът стоят с почти допрени носове.
— … крясъци — довърши запъхтяна госпожа Уизли.
Скримджър отстъпи две крачки назад, без да сваля очи от дупката, която беше прогорил върху тениската на Хари. Явно се разкайваше, че си е изпуснал нервите.
— А… не се притеснявайте — изръмжа той. — Аз… съжалявам, че се държиш така — заяви Скримджър и отново се вторачи право в лицето на Хари. — Явно смяташ, че министерството не се стреми към същото, както вие с… с Дъмбълдор. А би трябвало да работим рамо до рамо.
— Аз не одобрявам подхода ви, министре — отвърна Хари. — Забравихте ли?
Той за втори път вдигна десния си юмрук и показа на Скримджър белезите, които още се белееха отгоре: „Няма да лъжа.“ Министърът се свъси, безмълвно се обърна и куцукайки, излезе от стаята. Госпожа Уизли забърза след него, а Хари чу как тя спира при задната врата. След минута-две се провикна:
— Отиде си!
— Какво искаше? — попита господин Уизли и замести поглед между Хари, Рон и Хърмаяни точно когато жена му се върна при тях.
— Дошъл е да ни предаде онова, което ни е оставил Дъмбълдор — обясни Хари. — Току-що са огласили завещанието му.
Отвън в градината трите предмета, които Скримджър им беше донесъл, започнаха да се предават от ръка на ръка край масите. Всички възкликваха, възхитени от загасителя и „Приказките на барда Бийдъл“, и се тюхкаха, че Скримджър е отказал да даде меча, никой обаче не можеше да изкаже дори предположение защо Дъмбълдор е завещал на Хари някакъв си стар снич. Докато господин Уизли оглеждаше загасителя за трети или четвърти път, госпожа Уизли се обади плахо:
— Хари, миличък, всички умираме от глад, но не искахме да започваме без теб… да слагам ли вечерята?
Нахраниха се набързо, а после, след припрения хор „Честит рожден ден“ и тортата, излапана на няколко хапки, станаха от масите. Хагрид беше поканен и на сватбата на следващия ден, но беше прекалено огромен, за да нощува в препълнената „Хралупа“, затова отиде да си опъне палатка в една нива наблизо.
— Ще се срещнем горе — изшушука Хари на Хърмаяни, докато помагаха на госпожа Уизли да възстанови градината в обичайния й вид. — Когато всички до един си легнат.
Горе в таванската стаичка Рон се зае да разглежда загасителя, а Хари напълни кесийката от гущерова кожа на Хагрид, но не със злато, а с вещите, които му бяха най-скъпи, макар че някои от тях изглеждаха без всякаква стойност: Хитроумната карта, парчето от вълшебното огледало на Сириус и медальона на Р.А.Б. Той пристегна здраво връвта и надяна кесийката около врата си, после седна със стария снич в ръка и загледа как крилцата му пърхат едва-едва. Хърмаяни най-после почука на вратата и влезе на пръсти.
— Муфлиато! — прошепна тя и замахна с магическата пръчка към стълбището.
— Мислех, че не одобряваш това заклинание — подметна Рон.
— Времената се менят — напомни момичето. — А сега ни покажи загасителя.
Рон откликна на мига. Вдигна го пред себе си и щракна с него. Самотната лампа, която бяха запалили, изгасна веднага.
— Всъщност можехме да го направим и с прах „Внезапен мрак“ — прошепна в тъмното Хърмаяни.
Чу се тихо „щрак“ и кълбото светлина от лампата отново полетя към тавана и ги освети.
— Въпреки това си е страхотно — заяви Рон, сякаш се защитаваше. — И доколкото разбрах, Дъмбълдор го е изобретил сам.