— Знам, но едва ли ти го е завещал да ни помага да си гасим лампите!
— Как мислите, дали е знаел, че министерството ще изземе завещанието му и ще подложи на проверка всичко, което ни е оставил? — попита Хари.
— Със сигурност е знаел — отвърна Хърмаяни. — Не е могъл да ни каже в самото завещание защо ни оставя тези предмети, но това пак не обяснява защо…
— Защо поне не ни намекна, докато беше жив? — намеси се Рон.
— Именно — каза Хърмаяни, която се беше заела да разлиства „Приказките на барда Бийдъл“. — Щом тези вещи са толкова важни, че Дъмбълдор ни ги е предал буквално под носа на министерството, човек би си помислил, че по някакъв начин ни е показал причината… освен ако не е смятал, че е очевидно.
— Значи е смятал погрешно — отсъди Рон. — Винаги съм твърдял, че му хлопа дъската. Че е невероятен и така нататък, но си е откачалка. Да завещае на Хари някакъв си стар снич… и за какво?
— Нямам представа — призна Хърмаяни. — Когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях повече от сигурна, че ще се случи нещо.
— И аз — рече Хари и вдигна топчицата между пръстите си, при което сърцето му се разтуптя. — Но нямах намерение да се престаравам пред министъра.
— В какъв смисъл? — полюбопитства момичето.
— Това е сничът, който хванах на първата среща по куидич, в която съм участвал. Наистина ли не помните?
Хърмаяни беше озадачена. Рон обаче ахна и трескаво засочи първо Хари, после снича и пак приятеля си, докато не си възвърна словесността.
— Този дето за малко да го глътнеш?
— Същият — потвърди Хари и с разтуптяно сърце долепи устни до снича.
Топката не се отвори. У Хари се надигнаха отчаяние и горчиво разочарование, той свали златното клъбце, но точно тогава Хърмаяни извика:
— Пише нещо! На него пише нещо, погледни бързо!
Хари едва не изпусна снича — толкова силно се изненада и развълнува. Хърмаяни беше съвсем права. Върху гладката златна повърхност, където допреди мигове нямаше нищо, сега се виждаха четири думи, написани с тесен наклонен почерк, който Хари познаваше — беше на Дъмбълдор.
Отварям се преди края.
Едва успя да ги прочете, и те отново изчезнаха.
— Отварям се преди края… Какво ли означава това?
Хърмаяни и Рон поклатиха глави, от израженията им се виждаше, че и те не знаят.
— Отварям се преди края… преди края… Отварям се преди края…
Но колкото и да повтаряха думите с най-различни интонации, не успяха да видят някакъв смисъл в тях.
— Ами мечът? — попита Рон накрая, след като се отказаха от опитите да разгадаят значението на надписа върху снича. — Защо Дъмбълдор е искал мечът да е у теб?
— И защо просто не ми е казал? — промълви тихо Хари. — Той беше там, по време на всичките ни разговори през последната година той си беше там, на стената в кабинета! Щом Дъмбълдор е искал да го получа, защо просто не ми го е дал?
Имаше чувството, че е на изпит по въпрос, на който би трябвало да може да отговори, ала мозъкът му работеше мудно и не раждаше нищо. Дали не пропускаше нещо от дългите разговори, които миналата година беше провел с Дъмбълдор? Дали от него не се очакваше да е разбрал какво означава всичко това? Дали Дъмбълдор се е надявал той да е наясно?
— Колкото до тази книга тук — намеси се Хърмаяни, — „Приказките на барда Бийдъл“… За пръв път чувам за тях!
— За пръв път чуваш за „Приказките на барда Бийдъл“?! — невярващо повтори Рон. — Шегуваш се, нали?
— Не, не се шегувам — изненада се Хърмаяни. — А ти знаеш ли ги?
— Разбира се, че ги зная.
Хари се разсея и вдигна очи. Беше си чудо нечувано Рон да е чел някоя книга, а Хърмаяни — не. Рон обаче беше сериозно озадачен от изненадата им.
— О, я не ме разсмивайте! Всички стари приказки за деца уж са писани от Бийдъл, нали така? „Кладенецът на късмета“… „Вълшебникът и подскачащото гърне“… „Зайка Барабайка и нейният хихикащ дървен крак“…
— Моля? — засмя се Хърмаяни. — Това последното какво беше?
— Стига де! — възкликна невярващо Рон и премести поглед от Хари към Хърмаяни. — Не може да не сте чували за Зайка Барабайка…
— Прекрасно знаеш, Рон, че ние с Хари сме отгледани от мъгъли! — напомни Хърмаяни. — Като малки не сме чували такива приказки, на нас са ни разказвали „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пепеляшка“…
— Какво, какво, пепелянка ли? — попита Рон.
— Значи това са детски приказки? — полюбопитства Хърмаяни и отново се надвеси над руните.
— Ами да — рече несигурно Рон, — тоест те са това, което чуваш, нали знаеш, според преданието всички тези истории са дошли от Бийдъл. Не знам какво представляват в първоначалния си вид.