— Кога си направила всичко това? — учуди се Хари, докато Рон смъкваше мантията си.
— Още в „Хралупата“ ви казах, от няколко дни съм приготвила най-необходимото, в случай че се наложи да се изнесем на пожар. Сутринта, след като ти се преоблече, приготвих и твоята раница и я сложих тук… имах някакво предчувствие…
— Изумителна си, наистина! — похвали я Рон и й връчи мантията, която беше намотал на топка.
— Благодаря ти — отвърна Хърмаяни и се усмихна едва-едва, докато напъхваше мантията в чантата. — Моля те, Хари, сложи я тая мантия невидимка.
Той се заметна през раменете, после пъхна и главата си и изчезна от поглед. Едва сега беше започнал да проумява какво се е случило.
— Другите… всички на сватбата…
— Сега не можем да се тревожим за това — прошепна Хърмаяни. — Те преследват теб, Хари, и ако се върнем, само ще изложим всички на още по-голяма опасност.
— Права е — подкрепи я Рон и макар да не виждаше лицето на Хари, явно долови, че той ще понечи да възрази. — Повечето хора от Ордена бяха там, те ще се погрижат за останалите.
Хари кимна, после осъзна, че не го виждат, и каза:
— Така е.
Но мисълта за Джини и страхът за нея го прорязаха като киселина през стомаха.
— Хайде да тръгваме, според мен не бива да стоим на едно място — подкани Хърмаяни.
Върнаха се в страничната улица, а оттам и на главния път, където няколко мъже пееха и криволичеха по отсрещния тротоар.
— Стана ми интересно защо точно „Тотнъм Корт Роуд“? — попита Рон.
— Нямам представа, просто ми хрумна, но съм сигурна, че в мъгълския свят сме в по-голяма безопасност, те не очакват да дойдем тук.
— Така е — съгласи се Рон и се огледа, — но не се ли чувствате някак… като на показ?
— Къде другаде да отидем? — попита Хърмаяни и се смръщи, защото мъжете на отсрещния тротоар започнаха да й подсвиркват. — Едва ли можем да запазим стаи в „Продънения котел“. Не можем да отидем и на площад „Гримолд“, щом Снейп има достъп до къщата… Бихме могли да опитаме в къщата на нашите, но според мен не е изключено да отидат да ни търсят и там… ох, кога ще млъкнат тия!
— Е, скъпа? — провикна се най-пияният от мъжете отсреща. — Какво ще кажеш за по чашка? Зарежи го тоя рижавелко и ела да се почерпим.
— Хайде да седнем някъде — побърза да предложи Хърмаяни, когато Рон отвори уста да извика и той нещо през пътя. — Вижте, защо да не влезем тук?
Денонощното кафене беше малко и занемарено. Масите с пластмасов плот бяха покрити с тънък мазен слой, но поне нямаше хора. Хари пръв се вмъкна в едно от сепаретата, Рон се намести до него, а срещу тях се разположи Хърмаяни, която беше с гръб към входа и това не й хареса: тя започна често да поглежда през рамо, сякаш имаше тик. На Хари също му беше неприятно, че стои на едно място: докато вървяха, той изпитваше измамното усещане, че имат цел. Почувства под мантията невидимка как го напускат и последните остатъци от многоликовата отвара и ръцете му отново придобиват обичайната си дължина и форма. Извади от джоба очилата и си ги сложи.
След минута-две Рон каза:
— Знаете ли, „Продънения котел“ е съвсем наблизо, на „Чаринг Крос…“
— Не можем, Рон! — възрази на мига Хърмаяни.
— Не да оставаме там, само да разберем какво се случва!
— Знаем какво се случва! Волдемор е превзел министерството, какво повече има да узнаваме?
— Добре, добре, просто ми хрумна.
Отново настъпи тягостна тишина Сервитьорката дойде вяло с дъвка в устата и Хърмаяни поръча две чаши капучино: Хари беше невидим и щеше да прозвучи странно, ако беше поискала три. В кафенето влязоха двама едри работници, които се сместиха в съседното сепаре. Хърмаяни заговори през шепот:
— Предлагам да намерим спокойно място и да се магипортираме някъде в провинцията. Щом пристигнем, ще се свържем с Ордена.
— Можеш ли да измагьосаш говорещ покровител? — попита Рон.
— Упражнявала съм се и мисля, че мога — потвърди Хърмаяни.
— Стига това да не им навлече неприятности, макар че е възможно вече да са ги задържали. Боже, каква гадост! — допълни Рон, след като отпи глътка от пенестото сивкаво кафе.
Келнерката го чу и го изгледа злобно, докато с ленива крачка отиваше да вземе поръчката на новите клиенти. Единият от двамата работници — Хари извърна глава и го погледна, — който беше рус и едър като канара, отпрати с ръка келнерката. Тя го погледна обидено.
— Хайде тогава да тръгваме, не искам да я пия тази помия — заяви Рон. — Хърмаяни, имаш ли мъгълски пари да платиш?
— Да, преди да дойда в „Хралупата“, изтеглих целия си жилищноспестовен влог. Но дребните сигурно са чак на дъното — въздъхна тя и се пресегна да вземе обшитата с мъниста чантичка.