— Няма как да я носи — намеси се Рон. — Тя сама изчезва, щом навършиш седемнайсет години, така е по магическия закон, не може да следва пълнолетен.
— Щом твърдиш… — каза Хърмаяни. — Ами ако смъртожадните са намерили начин да я пуснат и след седемнайсетгодишен?
— Но през последните двайсет и четири часа Хари не е бил в близост до смъртожаден! Кой тогава му е пуснал отново Следата?
Хърмаяни не отговори. Хари се почувства като заразен, белязан: дали смъртожадните наистина ги бяха открили по този начин?
— Щом аз не мога да правя магии, щом и вие не можете да правите, докато сте близо до мен, без да издадем къде точно се намираме… — подхвана той.
— Няма да се делим! — твърдо отсече Хърмаяни.
— Трябва да се скрием на безопасно място — допълни Рон. — И там да обмислим всичко на спокойствие.
— Площад „Гримолд“ — предложи Хари.
Другите двама ахнаха.
— Не ме разсмивай, Хари, Снейп знае как да проникне там!
— Бащата на Рон каза, че са направили магии срещу него… и дори те да не подействат — настоятелно продължи той, понеже Хърмаяни понечи да го прекъсне, — какво от това? Кълна се, едва ли нещо би ме зарадвало повече от една среща със Снейп!
— Но…
— Къде другаде да отидем, Хърмаяни? Това е най-добрата възможност. Снейп е смъртожаден, но ще бъде сам. Ако аз още нося Следата, където и другаде да отидем, към нас ще се спуснат цели пълчища смъртожадни.
Тя нямаше какво да възрази, но от вида й личеше, че много й се иска. Докато отключваше кафенето, Рон щракна загасителя, за да запали отново лампите. После Хари преброи до три, те развалиха магиите, които бяха направили на трите си жертви, и още преди сервитьорката и двамата смъртожадни да са се размърдали сънено, Хари, Рон и Хърмаяни отново се завъртяха и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.
След няколко секунди белите дробове на Хари се разшириха признателно и той отвори очи: стояха в средата на познатия малък занемарен площад. От всички страни ги наблюдаваха високи порутени къщи. Тримата видяха къщата на номер дванайсет, защото за съществуването й им беше казал Дъмбълдор, Пазителя на нейната тайна, и се завтекоха към нея, като през няколко метра проверяваха дали някой не ги следи или наблюдава. Изкачиха на бегом каменните стъпала и Хари почука веднъж с магическата си пръчка по входната врата. Чуха няколко метални щраквания и дрънчене на верига, после вратата се отвори със скърцане и тримата побързаха да прекрачат прага.
Щом Хари затвори вратата след другите, старовремските газеници се събудиха за живот и по дългия коридор затрепка светлина. Той изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеха: зловещ, покрит с паяжини, с очертания на глави на домашни духчета по стената, които хвърляха причудливи сенки върху стълбището. Портретът на майката на Сириус беше закрит с дълги тъмни завеси. Единственото, което не си беше на мястото, беше кракът на трола, служещ като поставка за чадъри — той беше паднал, сякаш Тонкс отново го беше съборила.
— Според мен тук е идвал някой — пошушна Хърмаяни и посочи крака.
— Може да е паднал, докато Орденът се е изтеглял — пошушна в отговор Рон.
— И къде са проклятията, направени срещу Снейп? — попита Хари.
— Може би се задействат само при появата му? — предположи Рон.
Въпреки това продължиха да стоят един до друг на изтривалката при вратата — страхуваха се да влязат навътре в къщата.
— Е, не можем да стоим тук вечно — заяви Хари и пристъпи напред.
— Сивиръс Снейп? — прошепна от тъмнината гласът на Лудоокия Муди и тримата отскочиха стреснати назад.
— Не сме Снейп! — изграчи Хари точно преди над него да просвисти нещо като студен вихър: езикът му се изви назад, така че той не можеше да изрече и дума повече.
Но още преди да е разбрал какво става в устата му езикът му отново се раздвижи.
Другите двама явно бяха получили същото неприятно усещане. Рон издаваше звуци, сякаш повръщаше, а Хърмаяни изпелтечи:
— Т-т-това явно б-б-беше е-е-езиковръзващо проклятие, което Лудоокия е направил за Снейп.
Хари плахо пристъпи още малко напред. В сумрака в дъното се размърда нещо и още преди тримата да проронят и дума, от килима се надигна фигура — висока, с цвят на прах, ужасяваща.
Хърмаяни изписка, разпищя се и госпожа Блек, чиито завеси се бяха разтворили, а сивата фигура се заплъзга все по-бързо към тях с дълги до кръста коса и брада, веещи се назад, с хлътнало безплътно лице, с празни очни кухини, чудовищно познато, вцепеняващо преобразено… фигурата вдигна съсухрена ръка и засочи Хари.