Сякаш го плисна гореща вълна, но не разбра веднага защо. Отново прочете надписа. Хърмаяни вече беше на долния етаж.
— Хърмаяни! — повика я той и се изненада колко спокоен е гласът му. — Върни се.
— Какво има?
— Р.А.Б. Мисля, че го открих.
Чу как тя ахва и веднага дотича обратно.
— В писмото на майка ти ли? Но аз не видях…
Хари поклати глава и посочи табелата. Хърмаяни я прочете и стисна ръката на Хари толкова силно, че той трепна.
— Братът на Сириус? — прошепна момичето.
— Бил е смъртожаден — отвърна Хари. — Сириус ми е разказвал за него, присъединил се е към тях съвсем млад, после се уплашил и опитал да се махне… затова са го убили.
— Всичко си идва на мястото! — възкликна Хърмаяни. — Щом е бил смъртожаден, значи е имал достъп до Волдемор, а ако се е разочаровал, вероятно е решил да тръгне срещу него! — Тя пусна Хари, надвеси се над перилата и изпищя: — Рон! РОН! Качвай се, бързо!
След минута той се появи задъхан, с протегната магическа пръчка.
— Какво има? Ако пак са гигантски паяци, искам първо да закуся…
Рон се свъси срещу табелката върху вратата на Регулус, която Хърмаяни сочеше мълчаливо.
— Какво? Това е братът на Сириус, нали? Регулус Арктурус… Регулус… Р.А.Б.! Медальонът с капачето… не мислите ли, че…
— Хайде да проверим! — прикани Хари.
Бутна вратата — беше заключена. Хърмаяни насочи магическата си пръчка към дръжката и каза:
— Алохомора!
Чу се щракване и вратата зейна.
Тримата прекрачиха прага заедно и се огледаха. Стаята на Регулус беше малко по-тясна от тази на Сириус, но и в нея се долавяше някогашно величие. Ако Сириус се беше стремил да подчертае, че се различава от останалите в семейството, Регулус се беше опитвал всячески да наблегне на обратното. Слидеринските цветове — изумрудено и сребърно — се виждаха навсякъде: по покривалото на леглото, по стените и прозорците. Гербът на рода Блек беше изрисуван най-прилежно над леглото заедно с девиза „Toujours pur“. Под него имаше цяла колекция пожълтели вестникарски изрезки, прихванати така, че да образуват назъбен отстрани колаж. Хърмаяни прекоси стаята, за да ги разгледа.
— Всичките са за Волдемор — съобщи тя. — Изглежда Регулус е бил негов поклонник доста години преди да стане смъртожаден…
Когато тя седна на леглото, за да прочете изрезките, от покривалото на малък облак се вдигна прах. През това време Хари беше забелязал друга снимка: от рамката се усмихваше и махаше с ръка един от куидичните отбори в „Хогуортс“. Хари се приближи и видя върху гърдите им изображения на змии: слидеринци. Тутакси позна Регулус, седнал в средата на предния ред — беше със същата тъмна коса и леко високомерно изражение като брат си, но по-дребен, по-слаб и не толкова красив като него.
— Играел е търсач — отбеляза Хари.
— Какво? — попита разсеяно Хърмаяни, която още беше погълната от вестникарските изрезки за Волдемор.
— Седнал е в средата на предния ред, а точно там слагат търсачите… все едно — заключи Хари, забелязал, че никой не го слуша: Рон лазеше на четири крака и надзърташе под дрешника.
Хари се огледа, за да види къде в стаята може да се скрие нещо, и се приближи до писалището. И тук някой беше тършувал преди тях. Съдържанието на чекмеджетата беше изсипано наскоро и прахта по него беше махната, но там нямаше нищо ценно: употребявани пачи пера, остарели учебници, по които личеше, че с тях са се отнасяли доста грубо, наскоро счупено шишенце мастило, което беше засъхнало на лепкава утайка по другите неща в чекмеджето.
— Има по-лесен начин — намеси се Хърмаяни, докато Хари бършеше в джинсите си мастилото, останало по пръстите му. Тя вдигна магическата пръчка и каза: — Акцио медальон!
Не се случи нищо. Рон, който претърсваше гънките на избелелите завеси, погледна разочарован.
— И какво излиза? Медальонът не е тук?
— О, пак може да си е тук, но да му е направено контразаклинание, за да не бъде призован с магия — обясни Хърмаяни.
— Като заклинанието, с което Волдемор беше омагьосал каменния съд в пещерата — добави Хари, като си спомни защо не успя да направи призоваващо заклинание на фалшивия медальон с капачето.
— Как тогава ще го намерим? — попита Рон.
— Ще претърсим на ръка — предложи Хърмаяни.
— Страхотна идея! — завъртя очи Рон и продължи с огледа на завесите.
Повече от час претърсваха стаята сантиметър по сантиметър, но накрая бяха принудени да заключат, че медальонът с капачето не е там.
Слънцето вече се беше извисило и светлината му ги заслепяваше дори през мръсните прозорци на стълбищната площадка.