Хари реагира инстинктивно — когато Крийчър посегна към ръжена в огнището, той се спусна към него и го долепи до земята. Писъкът на Хърмаяни се сля с врясъците на Крийчър, но Хари се развика така, че заглуши и двамата:
— Крийчър, заповядвам ти да не мърдаш!
Усети, че домашното духче застива, и го пусна. Крийчър продължи да лежи, проснат върху студения каменен под, а от ококорените му очи се застичаха сълзи.
— Пусни го, Хари — прошепна Хърмаяни.
— За да се самобичува с ръжена ли? — изсумтя той и приклекна до духчето. — Без тия! И така, Крийчър, искам истината: откъде знаеш, че Мъндънгус Флечър е откраднал медальона с капачето?
— Крийчър го видял! — простена духчето, а сълзите продължиха да се леят върху зурлата му и да влизат в устата с потъмнели зъби. — Крийчър го видял как идва откъм килера, награбил съкровищата на Крийчър. Крийчър казал на крадльото да спре, но Мъндънгус Флечър се засмял и п-по-бягнал…
— Ти каза, че медальонът е на „господаря Регулус“ — напомни Хари. — Защо? Откъде се е появил? Какво общо има с него Регулус? Седни, Крийчър, и ми разкажи всичко, което знаеш за медальона и как Регулус е свързан с него.
Домашното духче седна, свито на кълбо, завря между коленете мокрото си лице и се заклати напред-назад. Когато заговори, гласът му беше глух, но се чуваше добре в тихата кънтяща кухня.
— Господарят Сириус избяга… прав му път, защото той беше лошо момче и разби със своеволията си сърцето на господарката! Но господарят Регулус беше момче с достойнство, знаеше какво подобава да прави като истински потомък на рода Блек и на гордите чистокръвни. Години наред говореше за Черния лорд, който се готвел да изкара магьосниците от скривалищата им, за да властват над мъгълите и мъгълокръвните… и когато беше на шестнайсет години, господарят Регулус се присъедини към Черния лорд. Толкова горд, толкова горд, служеше му с такава готовност… После, година след като беше отишъл да му служи, господарят Регулус слезе един ден долу в кухнята при Крийчър. Господарят Регулус винаги обичал Крийчър. И господарят Регулус каза… каза… — Той се заклати по-бързо от всякога. — Каза, че на Черния лорд му трябвало домашно духче.
— На Волдемор му е трябвало домашно духче? — повтори Хари и се извърна към Рон и Хърмаяни, които изглеждаха не по-малко озадачени от него.
— О, да — простена Крийчър. — И господарят Регулус предложил Крийчър. Господарят Регулус каза, че било чест за него и за Крийчър, който на всяка цена трябвало да направи каквото му заповяда Черния лорд… и после да се п-п-рибере вкъщи. — Крийчър се заклати още по-бързо и захлипа. — Затова Крийчър отиде при Черния лорд. Черния лорд не каза на Крийчър какво им предстои да правят, само отведе Крийчър в една пещера край морето. И вътре в пещерата имаше огромно черно езеро…
Хари настръхна. Граченето на Крийчър сякаш достигаше до него през онази тъмна вода. Представи си какво се е случило съвсем ясно, сякаш е присъствал.
— Имаше лодка…
То се знае, че е имало лодка: Хари я беше виждал — призрачнозелена и малка, омагьосана да прекарва само по един магьосник и една жертва към острова в средата. Значи така Волдемор е проверил защитата, с която е обградил хоркрукса — взел е назаем създание за еднократна употреба, домашно духче…
— На острова имаше с-с-съд, пълен с отвара. Черния лорд накара Крийчър да я изпие… — Домашният дух трепереше като листо. — Крийчър отпил и като отпил, видял ужасни неща… всичко отвътре му горяло… Крийчър започнал да вика господаря Регулус — да дойде и да го спаси, започнал да вика господарката Блек, а Черния лорд само се смееше… накара Крийчър да изпие до дъно отварата… пусна в празния съд медальон с капаче… и пак го напълни с отвара. После Черния лорд отплава и остави Крийчър на острова…
Хари си представи какво се е разиграло. Видя как бледото змийско лице на Волдемор изчезва в мрака, а червените му очи са вперени безпощадно в гърчещото се домашно духче, което би умряло броени минути след като се поддаде на непоносимата жажда, предизвиквана от отварата… От тук нататък обаче Хари не успя да си представи нищо, защото не проумяваше как Крийчър се е измъкнал.