Преди време беше разговарял с Лупин именно от това огнище, та някой да му вдъхне увереност за Джеймс, и Лупин го беше утешил. Сега измъченото му пребледняло лице сякаш се носеше във въздуха пред Хари и сякаш го плиснаха угризения, от които му призля. Рон и Хърмаяни не казваха нищо, но Хари беше сигурен, че се гледат зад гърба му и общуват безмълвно.
Той се завъртя и ги хвана как се обръщат бързо, уж не се гледат.
— Знам, не биваше да го наричам страхливец.
— Да, не биваше — съгласи се веднага Рон.
— Но се държи като такъв.
— Въпреки това… — обади се и Хърмаяни.
— Знам — каза Хари. — Но ако това го накара да се върне при Тонкс, си е струвало, нали?
Не успя да заглуши умолителните нотки в гласа си. Хърмаяни погледна състрадателно, Рон — несигурно. Хари заби очи в краката си и се замисли за баща си. Дали Джеймс би подкрепил сина си в позицията спрямо Лупин, или щеше да се ядоса от такова отношение към стария му приятел?
В притихналата кухня сякаш още кънтяха шокът от наскоро разигралата се сцена и неизречените упреци на Рон и Хърмаяни. „Пророчески вести“, които Лупин беше донесъл, пак си лежаха на масата с лицето на Хари, вторачено от първата страница в тавана.
Той отиде и седна до масата, после отвори вестника напосоки и се престори, че чете. Не беше в състояние да схване думите, съзнанието му беше погълнато от сблъсъка с Лупин. Беше сигурен, че от другата страна на „Пророчески вести“ Рон и Хърмаяни са подновили безмълвното си общуване. Той шумно отгърна страницата и името на Дъмбълдор веднага се наби в очите му. Трябваше да минат един-два мига, докато Хари осъзнае какво означава снимката, на която имаше фотографирано семейство. Под нея пишеше: „Семейство Дъмбълдор, от ляво на дясно Албус, Перцивал, прегърнал новородената Ариана, Кендра и Абърфорт“.
След като снимката привлече вниманието на Хари, той я разгледа по-внимателно. Бащата на Дъмбълдор — Перцивал — беше хубав мъж с очи, които сякаш блещукаха дори на тази излиняла стара фотография. Невръстната Ариана беше малко по-дълга от самун хляб. Майката Кендра беше с гарвановочерна коса, вдигната на висок кок. Лицето й беше като изсечено. Въпреки че беше облечена в копринена рокля с висока яка, докато Хари се взираше в тъмните й очи, високите скули и правия нос, тя му заприлича на индианка. Албус и Абърфорт бяха в еднакви жакети с копринени яки, косите им до раменете също бяха подстригани еднакво. Албус изглеждаше няколко години по-голям, но иначе момчетата си приличаха много, защото носът на Албус още не беше счупен и той не носеше очила.
Семейството изглеждаше доста щастливо и нормално и се усмихваше ведро от вестника. Бебето Ариана махаше с ръчица изпод пелената. Хари погледна над снимката и видя заглавието:
Хари отсъди, че едва ли може да му стане по-зле, и зачете:
За гордата и високомерна Кендра Дъмбълдор е непоносимо да остане в Моулд он дъ Уолд след широко разгласеното задържане под стража на мъжа й Перцивал и пращането му в Азкабан. Затова тя решава да премести семейството другаде — в Годрикс Холоу, селото, което след време ще се прочуе като сцената, където Хари Потър успява по странен начин да се измъкне от Вие-знаете-кого.
Както и в Моулд, в Годрикс Холоу живеят много семейства на магьосници, но Кендра не ги познава и затова ще й бъде спестено любопитството за престъплението, извършено от мъжа й, което я е тормозело в предишното село. Кендра неотклонно отблъсква опитите на новите си съседи магьосници да се сприятелят с нея и благодарение на това семейството й скоро е оставено на спокойствие.
„Затръшна ми вратата под носа, когато отидох да й пожелая «добре дошла» с цяла тава домашно печени котелни сладкиши — споделя Батилда Багшот — През първата година след като се преселиха виждах само двете момчета. И през ум нямаше да ми мине, че има и дъщеря, но през зимата след появата им бях излязла да бера на лунна светлина жалничета и видях как Кендра извежда Ариана в градината отзад. Обиколи ливадата веднъж заедно с дъщеря си, като я стискаше здраво, после отново я вкара вътре. А аз не знаех какво да мисля.“
Кендра явно е смятала, че с преместването в Годрикс Холоу е получила отлична възможност да скрие веднъж завинаги Ариана — нещо, което вероятно е обмисляла от години. Показателно е времето, по което е решила да го направи. Когато е изчезнала от поглед, Ариана е била едва седемгодишна, а повечето специалисти са единодушни, че ако някой има магически способности, те би трябвало вече да са се проявили на тази възраст. Никой от живите днес не помни Ариана да е имала и следа от такива способности. Затова Кендра очевидно е взела решението да скрие, че има дъщеря, вместо да изживее срама да признае, че е родила безмощна. След като я е откъснала от приятелите и съседите, които я познавали, й е било по-лесно, разбира се, да я държи като в затвор. Хората, които от този момент нататък знаят за съществуването на Ариана, се броят на пръсти и Кендра може да разчита, че ще пазят тайната: сред тях са и двамата братя на момичето, които отклоняват неудобните въпроси с отговора, на който ги е научила майка им: „Сестра ми е болнава и не може да ходи на училище.“