— Кажи му да спре, кажи му да спре, ’що не го заключите тоя някъде! — изврещя Мъндънгус и се сниши, защото Крийчър отново беше вдигнал тигана с тежко дъно.
— Крийчър, недей! — извика Хари.
Тънките ръце на домашния дух, който още държеше високо тигана, потрепериха от тежестта му.
— Може би само още веднъж, господарю Хари — за късмет?
Рон се засмя.
— Няма да ни свърши работа в безсъзнание, Крийчър, но ако стане нужда да го убеждаваме, тази чест ще се падне на теб — отвърна Хари.
— Много благодаря, господарю — поклони се домашното духче и отстъпи малко назад, без да сваля от Мъндънгус огромните си, изпълнени с ненавист воднисти очи.
— Когато си отмъкнал всичко ценно, което си намерил в къщата — подхвана отново Хари, — си взел разни неща и от килера в кухнята. Там имаше един медальон с капаче. — Изведнъж устата му пресъхна, той долови, че Рон и Хърмаяни също тръпнат от вълнение. — Какво направи с него?
— Защо? — попита Мъндънгус. — Ценен ли беше?
— Значи още е у теб! — възкликна Хърмаяни.
— Не, не е у него — възрази прозорливо Рон. — Той просто се чуди дали е можел да му вземе повече пари.
— Повече пари ли? — намеси се и Мъндънгус. — Де да беше така… направо си го подарих, да опустее дано. Нямах друг избор.
— В какъв смисъл?
— Продавах разни неща на „Диагон-али“, а една пристига и ме пита дали съм имал разрешително за търговия с магически артефакти. В чудо се видях с нея. Щеше да ми тръсне някоя глоба, но си хареса медальона с капачето и ми рече, че ще го вземе и този път ми се било разминало, бил съм извадил голям късмет.
— Коя беше тази жена? — попита Хари.
— Знам ли я, някаква вещица от министерството. — Мъндънгус сбърчи чело и се позамисли. — Дребна такава. С панделка на главата. — Той се свъси и уточни: — Приличаше на жаба.
Хари изпусна магическата пръчка, тя удари Мъндънгус по носа и изстреля червени искри по веждите му, които се подпалиха.
— Агуаменти! — изпищя Хърмаяни, от пръчката й на мощна струя рукна вода и погълна Мъндънгус, който започна да се дави и да плюе.
Хари вдигна очи и видя, че стъписването му е споделено и от Рон и Хърмаяни. Белезите отгоре върху дясната му ръка отново го наболяваха.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
МАГИЯТА Е МОГЪЩЕСТВО
Август беше в разгара си и квадратът неподдържана трева на площад „Гримолд“ изсъхна от слънцето и стана чуплива и кафява. Никой от къщите наоколо не беше виждал обитателите на номер дванайсет, пък и самия номер. Мъгълите, които живееха на площад „Гримолд“, отдавна се бяха примирили със забавната грешка в номерацията, заради която този номер липсваше.
Въпреки това сега площадът привличаше поток от посетители, които явно смятаха аномалията за твърде любопитна. Почти не минаваше ден отпред да не застанат един-двама души, които поне на пръв поглед нямаха друга цел, освен да се облегнат на перилата срещу номер единайсет и тринайсет и да наблюдават калкана между двете къщи. Посетителите никога не бяха едни и същи два дни поред, макар че всички май споделяха неприязънта към нормалното облекло. Повечето лондончани, които ги подминаваха, бяха свикнали с какви ли не ексцентрици и не обръщаха особено внимание, и все пак се случваше някой да се обърне и да се запита как е възможно да навлечеш в такава жега дълго наметало.
Наблюдаващите явно не извличаха особено удовлетворение от своето бдение. От време на време някой от тях понечваше да тръгне развълнуван напред, сякаш най-сетне беше зърнал нещо любопитно, после обаче отново се отдръпваше разочарован.
В първия ден на септември на площада се навъртаха повече хора от обикновено. Там стояха петима-шестима смълчани мъже в дълги наметала, които, както обикновено, гледаха вторачено къщите на номер единайсет и тринайсет, ала онова, което чакаха, явно все им се изплъзваше.
С настъпването на вечерта, която за пръв път от седмици донесе неочакван проливен леден дъжд, се случи един от онези необясними мигове, когато мъжете изглежда забелязаха нещо интересно. Човек с изкривено лице започна да сочи, а спътникът му най-близо до него, тантурест блед мъж, тръгна напред, след малко обаче, отчаяни и разочаровани, те отново се отпуснаха в предишното си състояние на бездействие.
През това време вътре в номер дванайсет Хари тъкмо беше влязъл във вестибюла. Почти беше изгубил равновесие, докато се беше магипортирал до горното стъпало точно пред входната врата, и се притесни да не би смъртожадните да са видели лакътя му, показал се за миг. Той внимателно затвори вратата след себе си, смъкна мантията невидимка, метна я върху ръката си и забърза по сумрачния коридор към вратата за подземието, като стискаше в ръка откраднат брой на „Пророчески вести“.