Изведнъж змията отвори мънистените си очи. Бавно, много бавно вдигна глава, докато нивото на очите й се изравни с тези на Хари.
Тя му намигна.
Хари се ококори. После хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали някой гледа. Никой не гледаше. Той отвърна на погледа на змията и също й намигна.
Змията посочи с глава вуйчо Върнън и Дъдли, после извърна очи към тавана. Отправи към Хари поглед, който съвсем ясно казваше: „Непрестанно ми правят това.“
— Знам — промърмори Хари през стъклото, въпреки че не беше сигурен дали тя може да го чуе. — Трябва да е ужасно досадно.
Змията кимна със замах.
— Ти всъщност откъде си? — попита Хари.
Змията замахна с опашката си към една малка табела до стъклото. Хари се взря в нея — „Боа удушвач, Бразилия“.
— Хубаво ли беше там?
Боата удушвач посочи с опашката си и Хари продължи да чете: „Този екземпляр е отгледан в зоологическата градина.“
— О, разбирам. Значи никога не си била в Бразилия?
Когато змията поклати глава, един оглушителен вик зад Хари накара и двамата да подскочат:
— ДЪДЛИ! ГОСПОДИН ДЪРСЛИ! ЕЛАТЕ ДА ВИДИТЕ ТАЗИ ЗМИЯ! НЕ БИХТЕ ПОВЯРВАЛИ КАКВО ПРАВИ!
Дъдли се заклати към тях, колкото можеше по-бързо.
— Я ти да се махаш от тук! — каза и блъсна Хари в ребрата.
Хванат неподготвен, Хари падна тежко на циментовия под. Каквото последва, стана толкова бързо, че никой не видя как стана — в един миг Пиърс и Дъдли стояха наведени съвсем близо до стъклото, а в следващия бяха отскочили назад с вой на ужас.
Хари се надигна и ахна — предното стъкло на клетката на боата удушвач беше изчезнало. Голямата змия се размота бързо и се плъзна навън по пода, а хората в целия терариум се разпищяха и хукнаха към изходите.
Когато змията изпълзя бързо покрай него, Хари можеше да се закълне, че един тих съскащ глас каза:
— Бразззилия, идвам… Мерссси, амиго!
Пазачът на терариума беше потресен.
— А стъклото — повтаряше той, — къде отиде стъклото?
Лично директорът на зоологическата градина приготви за леля Петуния чаша силен сладък чай, докато отново и отново се извиняваше. Пиърс и Дъдли можеха само да ломотят неразбираемо. Доколкото Хари беше видял, змията не бе направила нищо, освен дето щракна игриво с челюсти към петите им, докато минаваше покрай тях. Но когато най-сетне всички се качиха пак в колата на вуйчо Върнън, Дъдли вече разправяше как тя едва не отхапала целия му крак, а Пиърс се кълнеше, че се е опитала да го смачка и удуши. Обаче най-лошо от всичко — поне за Хари — беше, че Пиърс се успокои достатъчно, колкото да рече:
— Хари говореше с нея, нали, Хари?
Вуйчо Върнън изчака Пиърс да напусне дома му, преди да се нахвърли срещу Хари. Толкова беше ядосан, че едва можеше да говори. Успя да каже:
— Марш… в килера… ще стоиш… никакво ядене.
А после рухна в своя фотьойл и леля Петуния трябваше да изтича да му донесе голяма чаша коняк.
Много по-късно Хари лежеше в своя тъмен килер и мечтаеше да има часовник. Не знаеше колко е часът и не можеше да е сигурен дали семейство Дърсли вече са заспали. Докато не заспяха, той не можеше да рискува да се промъкне до кухнята да си вземе нещо за ядене.
Живееше у семейство Дърсли вече почти десет години, десет нещастни години, откакто се помнеше, откакто е бил бебе и родителите му са загинали в автомобилна злополука. Не си спомняше да е бил в колата, когато родителите му са загинали. Понякога, като напрегнеше паметта си през дългите часове в своя килер, му се явяваше странно видение — ослепително лумване на зелена светлина и пареща болка на челото. Това, предполагаше той, е бил сблъсъкът, но не можеше да си представи откъде се е появила тази ярка зелена светлина. Изобщо не помнеше родителите си. Леля му и вуйчо му никога не говореха за тях и — естествено — му беше забранено да задава въпроси. В къщата нямаше техни снимки.
Докато беше по-малък, Хари мечтаеше ли, мечтаеше за някакъв непознат роднина, който ще дойде да го отведе, но това не се случи. Семейство Дърсли бяха единствените му роднини. Обаче понякога му се струваше (или може би само се е надявал), че чужди хора на улицата сякаш го познаваха. А те бяха много чудновати чужди хора. Един дребничък мъж с виолетов цилиндър му се поклони веднъж, когато пазаруваха с леля Петуния и Дъдли. След като попита яростно Хари дали познава този мъж, леля Петуния ги поведе бързо навън, без да купи нищо. Друг път старица с доста налудничав вид и цялата облечена в зелено му бе махнала весело с ръка в автобуса. Преди няколко дни някакъв плешив мъж с много дълго пурпурно палто дори се ръкува с него на улицата и после си продължи по пътя, без да продума. Най-необичайното у всички тези хора беше начинът, по който изчезваха в секундата, когато Хари се опитваше да ги поразгледа.