Выбрать главу

— Ъъъ… да, Хари… за този килер. Леля ти и аз обмислихме… Ти наистина си станал твърде голям за него… та решихме, че може да е хубаво, ако се преместиш във втората спалня на Дъдли.

— Защо? — попита Хари.

— Не задавай въпроси! — сряза го вуйчо му. — Качи тия неща горе, и то веднага.

Къщата на семейство Дърсли имаше четири спални: една за вуйчо Върнън и леля Петуния, една за гости (обикновено сестрата на вуйчо Върнън — Марджи), една, където спеше Дъдли, и една, където Дъдли държеше всичките играчки и принадлежности, които не се побираха в първата му спалня.

Хари трябваше да се качи само веднъж на горния етаж, за да премести от килера в тази стая вещите, които притежаваше. Седна на леглото и се огледа. Почти всичко, което видя тук, беше счупено. Кинокамерата отпреди един месец лежеше върху малък управляем танк, с който Дъдли бе прегазил кучето на съседите. В ъгъла стоеше най-първият телевизор на Дъдли, който той беше пробил с ритник, когато отмениха любимата му програма. Имаше и голям кафез, където някога живееше папагал, който Дъдли бе заменил в училище за истинска въздушна пушка, а тя пък лежеше на една полица с напълно изкривено дуло, защото Дъдли беше седнал отгоре й. По други лавици имаше много книги. Те бяха единствените неща в стаята, които изглеждаха недокоснати.

Някъде долу се чуваше гласът на Дъдли, който врещеше на майка си:

— Не го искам там… Тази стая ми трябва… Накарай го да се махне…

Хари въздъхна и се изтегна на леглото. Вчера би дал всичко, за да се озове тук горе. Днес би предпочел да се върне в своя килер с онова писмо, вместо да е тук без него. Всички бяха доста мълчаливи, докато закусваха на другата сутрин. Дъдли бе изпаднал в шок. След като беше крещял, удрял бе баща си със смелтингската пръчка, беше повръщал нарочно, бе ритал майка си и хвърлил костенурката си през стъкления покрив на зимната градина, все пак не му върнаха стаята. Хари си мислеше за това време на вчерашния ден и се разкайваше, че не бе отворил писмото в антрето. Вуйчо Върнън и леля Петуния се споглеждаха мрачно.

Когато пристигна пощата, вуйчо Върнън, който изглежда искаше да се покаже мил към Хари, накара Дъдли да отиде да я донесе. Чуха го да блъска всички предмети със смелтингската си пръчка по цялата дължина на коридора. После се провикна:

— Ето още едно! Господин Х. Потър, Най-малката спалня, улица „Привит Драйв“ 4…

С приглушен вик вуйчо Върнън скочи от мястото си и хукна по коридора, а Хари беше по петите му. Вуйчо Върнън трябваше да повали Дъдли на пода, за да му вземе писмото, което стана трудно, защото Хари беше сграбчил отзад вуйчо Върнън за шията. След минута хаотична борба, по време на която всеки отнесе доста удари със смелтингската пръчка, вуйчо Върнън се изправи, едва поемайки си дъх, стиснал в ръка писмото за Хари.

— Върви в килера! Искам да кажа… в спалнята си — изсумтя той на Хари. — Дъдли, махай се… просто се махай!

Хари крачеше ли, крачеше в кръг из новата си стая. Някой знаеше, че се е изнесъл от своя килер, и като че ли още знаеше, че не е получил първото си писмо. Това сигурно означаваше, че ще опита пак, нали? И този път той щеше да се погрижи този някой да успее. Вече имаше план.

Поправеният будилник звънна на другата сутрин в шест часа. Хари бързо го изключи и тихо се облече. Не биваше да събужда семейство Дърсли. Прокрадна се надолу, без да запали нито една лампа. Щеше да причака раздавача на ъгъла на улица „Привит Драйв“ и пръв да вземе писмата за номер четири. Сърцето му биеше лудо, докато Хари пъплеше през тъмното антре към входната врата…

— ООООХХХ!

Подскочи високо във въздуха — беше стъпил върху нещо голямо, противно и меко на изтривалката, нещо живо!

Горе щракнаха лампи и за свой ужас Хари осъзна, че противното меко нещо е било лицето на вуйчо му. Вуйчо Върнън беше легнал в спален чувал пред входната врата, явно за да се увери, че Хари няма да направи точно това, което се беше опитал да направи. Той крещя на Хари около половин час, а после заповяда да отиде и да му приготви чаша чай. Хари повлече нещастно крака към кухнята и когато се върна, пощата беше пристигнала право в скута на вуйчо Върнън. Хари успя да види три писма, надписани със зелено мастило.

— Искам… — подхвана той, но вуйчо Върнън разкъса писмата на парчета пред очите му.

Този ден вуйчо Върнън не отиде на работа. Остана вкъщи и закова процепа за поща на входната врата.

— Виж какво — обясняваше той на леля Петуния с уста, пълна с гвоздеи, — ако не могат да ги доставят, просто ще се откажат.

— Не съм сигурна, че това ще подейства, Върнън.

— Ох, умът на тия хора работи по странен начин, Петуния, те не са като теб и мен — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да забие гвоздей с парчето плодов сладкиш, което леля Петуния току-що му беше донесла.