— Само пет минути! — молеше се Хари.
— По никакъв начин.
— Пуснахте професор Дъмбълдор…
— Съвсем естествено — той е директорът… съвсем различно нещо. Ти се нуждаеш от почивка.
— Но аз почивам, вижте, лежа и така нататък. Ох, хайде, Мадам Помфри…
— Е, добре — каза тя. — Но само пет минути.
И позволи на Рон и Хърмаяни да влязат.
— Хари!
Хърмаяни изглеждаше готова пак да го прегърне, но Хари се зарадва, че тя се овладя, защото главата все още много го болеше.
— О, Хари, бяхме сигурни, че ще… Дъмбълдор беше толкова разтревожен…
— Цялото училище говори за това — каза Рон.
— Какво стана в действителност?
Беше един от онези редки случаи, когато истинската история е дори по-странна и вълнуваща от най-налудничавите слухове. Хари им разказа всичко: за Куиръл, Огледалото, камъка и Волдемор. Рон и Хърмаяни бяха много добри слушатели — ахкаха на всички подходящи места и когато Хари им каза какво е имало под тюрбана на Куиръл, Хърмаяни нададе силен писък.
— Значи камъка вече го няма? — каза Рон накрая. — Фламел просто ще умре?
— Това казах и аз, ама Дъмбълдор смята, че… как го рече… „за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение“.
— Винаги съм казвал, че е откачен — заяви Рон с вид, сякаш е много възхитен от това до каква степен неговият идол е луд.
— А какво се случи с вас двамата? — попита Хари.
— Аз се върнах невредима — отговори Хърмаяни. — Свестих Рон… това трая известно време… и тъкмо тичахме към соварника, за да се свържем с Дъмбълдор, когато го срещнахме във входната зала. Той вече знаеше… просто каза „Хари е тръгнал подире му, нали?“ и хукна към третия етаж.
— Мислиш ли, че е искал да го направиш? — попита Рон. — Изпратил ти е мантията на баща ти и всичко останало?
— И таз добра! — избухна Хърмаяни. — Ако е така… искам да кажа… това е ужасно… Можеше да те убият!
— Не, не е — каза Хари замислено. — Дъмбълдор е странен човек. Мисля, че той като че ли искаше да ми даде една възможност. Смятам, че знае кажи-речи всичко, което става тук, разбирате ли. Предполагам, че е имал доста добра представа, че ние ще опитаме, и вместо да ни попречи, просто ни обучи достатъчно, за да ни помогне. Не вярвам да е било случайност, че той ме остави да открия как действа Огледалото. Сякаш е мислил, че имам право да застана лице в лице с Волдемор, ако мога…
— Да, Дъмбълдор си знае работата! — каза Рон гордо. — Слушай, трябва да станеш за утрешното тържество по случай края на учебната година. Всички точки са нанесени и „Слидерин“ спечелиха, разбира се… ти пропусна последния куидичен мач и без теб „Рейвънклоу“ ни премазаха… Ама яденето ще е вкусно.
В този момент дотърча Мадам Помфри.
— Стояхте почти петнайсет минути, а сега ВЪН! — нареди тя твърдо.
След една нощ дълбок сън Хари се чувстваше почти нормално.
— Искам да отида на тържеството — заяви той на Мадам Помфри, докато тя подреждаше купчината кутии със сладкиши. — Ще мога, нали ще мога?
— Професор Дъмбълдор каза да ти се разреши да отидеш — отговори тя и изсумтя, сякаш по нейно мнение професор Дъмбълдор не съзнава колко рисковани могат да бъдат разни тържества. — И имаш друг посетител.
— О, чудесно! — възкликна Хари. — Кой е?
Докато говореше, през вратата се вмъкна Хагрид. Както обикновено, когато се намираше в някакво помещение, Хагрид изглеждаше прекалено голям, за да е реален. Седна до Хари, хвърли един поглед към него и избухна в плач.
— Всичко… е… по моя… вина… проклет да съм! — изхълца той, захлупил лице в ръцете си. — Аз казах на тоя злодей как да мине покрай Пухчо. Аз му казах! То беше единственото, което той не знаеше, и аз му го казах! Ти можеше да умреш! И всичко заради едно змейско яйце! Никога повече няма да пия! Би трябвало да ме изхвърлят и да ме накарат да живея като обикновен мъгъл!
— Хагрид! — каза Хари, потресен, че вижда приятеля си съкрушен от мъка и угризения, докато едри сълзи се стичаха в брадата му. — Хагрид, той все някак щеше да го открие… става дума за Волдемор, а той би го открил, дори ако не му беше казал.
— Ти можеше да умреш! — хълцаше Хагрид. — И не казвай името!
— ВОЛДЕМОР! — изкрещя Хари и Хагрид така се стресна, че престана да плаче. — Срещнах се с него и ще го наричам с името му. Моля те, горе главата, Хагрид, ние спасихме камъка, няма го вече и той не може да го използва. Вземи си една шоколадова жаба, имам огромни количества…
Хагрид си избърса носа с опакото на ръката и каза:
— Това ми напомни… Нося ти един подарък.
— Да не е сандвич с месо от белка? — попита Хари притеснено и най-после Хагрид се изсмя тихо.