Госпожа Уизли влезе в кухнята точно навреме, за да види как Рон мята ножчето за брюкселското зеле по Фред, който лениво замахна с магическата пръчка и ножът се превърна в хартиено самолетче.
— Рон! — подвикна бясна майка му. — Никога повече не допускай да те виждам как хвърляш ножове!
— Няма… — рече Рон — да допускам да виждаш — смотолеви накрая той и отново се извърна към планината брюкселско зеле.
— Фред, Джордж, съжалявам, милички, но довечера пристига Ремус, ще се наложи Бил да се смести при вас двамата!
— Разбира се — отвърна Джордж.
— Тъй като Чарли няма да се прибере, Хари и Рон ще останат в таванската стая, а ако Фльор отиде при Джини…
— Джини ще си изкара страхотна Коледа, няма що — промърмори Фред.
— Всички ще се чувстват добре. Или поне ще имат топла постеля — довърши госпожа Уизли донякъде измъчено.
— Значи Пърси наистина няма да ни покаже грозната си физиономия, така ли? — попита Фред.
Госпожа Уизли се извърна и чак тогава отговори:
— Не, зает е, предполагам, в министерството.
— О, не знам по света да има по-голям тъпанар! — отбеляза Фред, след като госпожа Уизли излезе от кухнята. — Всъщност има още един. Е, да тръгваме тогава, Джордж.
— Какво сте намислили? — попита Рон. — Толкова ли не можете да ни помогнете с това брюкселско зеле? Достатъчно е да замахнете с магическата пръчка и ние също ще бъдем свободни!
— Не, едва ли ще го направим — сериозно отвърна Фред. — Докато белиш без магия брюкселско зеле, си каляваш волята и разбираш колко им е трудно на мъгълите и безмощните…
— И ако искаш, Рон, хората да ти помагат — допълни Джордж, след като му метна хартиеното самолетче, — няма да ги замеряш с ножове. Нека ти е за урок. Отиваме в селото, там в книжарницата работи едно много хубаво момиче, което смята фокусите ми с карти за страхотни… почти като истинска магия…
— Гадняри! — изсъска свъсен Рон, докато гледаше как близнаците прекосяват отрупания със сняг двор. — Щеше да им отнеме някакви си десет секунди и ние също щяхме да отидем с тях.
— Аз не мога — напомни Хари. — Обещах на Дъмбълдор, докато съм тук, да не мърдам от къщата.
— А, да — рече Рон. Обели още няколко главички брюкселско зеле и попита: — Ще кажеш ли на Дъмбълдор за разговора между Снейп и Малфой?
— Да — отговори Хари. — Ще кажа на всеки, който може да ги спре, и Дъмбълдор е пръв в списъка ми. Вероятно ще поговоря отново и с баща ти.
— Жалко обаче, че не си чул какво всъщност прави Малфой.
— Нямаше как да чуя. Точно там е работата, той не искаше да каже на Снейп.
След кратко мълчание Рон отбеляза:
— Е, знаеш, естествено, какво ще отсъдят всички. Татко, Дъмбълдор и останалите. Ще кажат, че Снейп всъщност не иска да помогне на Малфой и само се е опитвал да разбере какво е намислил.
— Понеже не са го чули — отсече Хари. — Дори Снейп не е чак толкова добър актьор.
— Да… обаче все пак ще видиш, че ще стане така — вметна Рон.
Хари се извърна към него със свъсено лице.
— Но ти смяташ, че съм прав, нали!
— Да — бързо отговори Рон. — Сериозно ти говоря. Но всички те са убедени, че Снейп е в Ордена.
Хари не каза нищо. Вече му беше хрумнало, че това ще бъде най-вероятното възражение при поредните му доказателства, дори сякаш чуваше Хърмаяни: „Очевидно, Хари, само се е преструвал, че е готов да помогне на Малфой, за да го прилъже да му каже какво точно прави…“
Но това бяха просто предположения, защото той не беше успял да й каже какво е чул. Беше си тръгнала от празненството у Слъгхорн още преди Хари да се върне там, или поне така му каза ядосаният Маклагън, а когато Хари отиде в общата стая, Хърмаяни вече се беше прибрала да си легне.
Рано на другата сутрин двамата с Рон трябваше да заминат за „Хралупата“ и Хари само бе успял да й пожелае весела Коледа и да подметне, че щом се върнат след ваканцията, има да й съобщава важна новина. Но не беше съвсем сигурен, че тя го е чула: точно по това време Рон и Лавендър си взимаха подчертано безсловесно „довиждане“ зад гърба му.
Ала дори Хърмаяни нямаше как да отрече едно: Малфой определено кроеше нещо и Снейп знаеше. Ето защо Хари се чувстваше напълно в правото си да й заяви „Нали ти казах!“, както вече многократно беше повтарял на Рон.
Не успя да разговаря с господин Уизли вечерта преди Коледа, защото той работеше до много късно в министерството. Семейство Уизли и гостите им седяха във всекидневната, където Джини беше попрекалила с украсата, та сякаш седяха насред взривен склад за хартия. Само Фред, Джордж, Хари и Рон знаеха, че ангелчето на върха на коледното дърво всъщност е градински гном, който ухапал Фред по глезена, докато той вадел моркови за предколедната вечеря. Вцепенено, оцветено в златисто, издокарано в мъничка балеринска поличка, със залепени на гърба му крилца, гномчето ги оглеждаше злобно отвисоко и беше най-грозният ангел, който Хари беше виждал някога — с голяма плешива глава като картоф и доста космати крака.