Дъмбълдор се изправи и Хари видя, че и този път той държи кристално шишенце, пълно с въртящ се седефен на цвят спомен.
— Извадих голям късмет да се сдобия с това — обясни Дъмбълдор, докато изливаше проблясващото вещество в мислоема. — Сам ще се убедиш, след като го видим. Поемаме ли?
Хари пристъпи към каменния съд и се наведе послушно, докато лицето му не потъна под повърхността на спомена, после той усети познатото чувство, че пада през небитието, и се приземи в почти пълен мрак на мръсен каменен под.
Отне му няколко секунди да познае мястото, през това време Дъмбълдор се приземи до него. Сега къщата на Гонт беше неописуемо по-мръсна от всички мръсни места, които Хари беше виждал някога. По тавана бяха полепнали гъсти паяжини, подът не се виждаше от пластове нечистотии, по масата, сред съдовете със засъхнали в тях гозби, имаше мухлясала развалена храна. Единствената светлинка идваше от самотна, почти стопена свещ, сложена в краката на мъж с толкова дълги и сплъстени коса и брада, че Хари не виждаше нито очите, нито устата му. Мъжът се беше свил на кресло край огъня и за миг Хари се запита дали не е мъртъв. После обаче силно се почука на вратата, мъжът трепна, рязко се събуди и вдигна магическа пръчка в дясната си ръка и къс нож в лявата.
Вратата изскърца и се отвори. На прага стоеше момче със старовремски светилник в ръка и Хари го позна веднага — висок, блед, тъмнокос и красив, Волдемор като юноша.
Очите му се плъзнаха бавно из колибата и накрая попаднаха на мъжа в креслото. Известно време двамата се гледаха, сетне мъжът се изправи със залитане, а множеството празни бутилки в краката му затракаха и се затъркаляха по пода.
— АХ, ТИ! — ревна той. — ТИ!
И се нахвърли пиянски върху Риддъл, като държеше високо магическата пръчка и ножа.
— Спри!
Риддъл го каза на змийски. Мъжът се блъсна в масата, с което запрати покритите с мухъл съдове на пода и те се натрошиха. Той се взря в Риддъл. Настъпи дълго мълчание, докато двамата се наблюдаваха. Пръв се обади старецът.
— Знаеш го?
— Да, знам го — потвърди Риддъл.
Той влезе в стаята, като остави вратата зад себе си да се люшне и да се затвори. Хари неволно изпита сърдито възхищение, задето Волдемор изобщо не се страхува. На лицето му беше изписано само отвращение и може би разочарование.
— Къде е Мерсволуко? — попита той.
— Мъртъв е — каза другият. — Мъртъв от години.
Риддъл се свъси.
— А ти кой си тогава?
— Аз съм Морфин.
— Синът на Мерсволуко?
— Че кой друг…
Морфин вдигна косата от мръсното си лице, за да разгледа по-добре Риддъл, и Хари забеляза, че той носи на дясната си ръка пръстена с черния камък на Мерсволуко.
— Рекох, че си онзи мъгъл — прошепна Морфин. — Приличаш страшно много на онзи мъгъл.
— На кой мъгъл? — рязко попита Риддъл.
— На онзи мъгъл, по който сестра ми беше луднала, живее в господарската къща оттатък пътя — поясни Морфин и най-неочаквано се изплю на пода между тях. — Одрал си му кожата! Риддъл. Ама сега той е по-голям. Като се замисля… да, по-голям е от теб.
Морфин изглеждаше леко зашеметен и залитна, без да пуска масата, на която се крепеше.
— Ами да, той се върна — добави ни в клин, ни в ръкав.
Волдемор се беше вторачил в Морфин, сякаш преценяваше на какво е способен. После се приближи още малко и попита:
— Риддъл ли се е върнал?
— Ъхъ, заряза я, така й се падаше, да се омъжва за някаква отрепка! — изсъска Морфин и пак се изплю на пода. — Но преди да избяга, ни ограби, представи си… Къде е медальонът с капачето, а, къде е медальонът на Слидерин?
Волдемор не отговори. Морфин отново изпадна в ярост — размахваше ножа и крещеше:
— Опозори ни тая малка никаквица, да! А ти кой си, та си дошъл тук да разпитваш? Всичко това е минало… минало…
Морфин погледна встрани и пак залитна леко, а Волдемор тръгна към него. Докато вървеше, се спусна необичаен мрак, който угаси светилника на Волдемор и свещта на Морфин, угаси всичко…
Дъмбълдор стисна силно между пръстите си ръката на Хари и двамата отново се устремиха назад към настоящето. След непрогледния мрак меката златиста светлина в кабинета на Дъмбълдор направо заслепи Хари.