— Пълни глупости! — тросна се Хари. — Вижте какво стана тук, вижте какво се е случило с Морфин!
— Съгласен съм — рече Дъмбълдор. — Какъвто и да беше, Морфин не заслужаваше да умре по този начин, обвинен в убийства, които не е извършил. Но става късно, а преди да се разделим, искам да видиш още един спомен.
Той извади от вътрешния си джоб друга кристална стъкленичка и Хари пак замълча, защото се сети за думите на Дъмбълдор, че именно този спомен е най-важният от всички, които е събрал. Забеляза, че съдържанието се изсипва трудно в мислоема, сякаш се беше втвърдило. Дали и спомените се разваляха?
— Няма да ни отнеме много време — обясни Дъмбълдор, когато най-сетне изпразни стъкленичката. — Още преди да се усетиш, и ще сме се върнали. И така, хайде пак в мислоема…
Хари запада отново през сребристата повърхност и този път се приземи точно пред човек, когото позна на мига.
Беше много по-младият Хорас Слъгхорн. Хари беше свикнал да го вижда напълно плешив и се пообърка от този младеж с гъста лъскава пясъчноруса коса, сякаш си беше нахлупил на главата наръч слама, макар че на темето му вече проблясваше плешивина колкото галеон. Мустаците му не бяха толкова рунтави и бяха червеникаворуси на цвят. Не беше и толкова шишкав като Слъгхорн, когото Хари познаваше, но все пак златните копчета на богато извезаната му жилетка бяха подложени на доста голямо напрежение. Крачката му бяха отпуснати върху тапицирано с кадифе столче, самият той беше потънал в удобен фотьойл, в едната ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас.
Точно когато Дъмбълдор се появи до Хари, той се огледа и видя, че стоят в кабинета на Слъгхорн. Около него се бяха наредили пет-шест момчета, всички седяха на по-неудобни или по-ниски столове от неговия фотьойл и бяха на около петнайсет-шестнайсет години. Хари веднага позна и Риддъл. Неговото лице беше най-красиво, той изглеждаше най-спокоен от всички момчета. Беше отпуснал нехайно ръка върху страничната облегалка на стола и Хари трепна, понеже видя на пръста му златно-черния пръстен на Мерсволуко — значи вече беше убил баща си.
— Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия? — попита Риддъл.
— Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с покрит със захар пръст, но в същото време му намигна и така ефектът бе донякъде притъпен. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.
Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.
— С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които може да си зависим… Между другото, благодаря за ананаса, позна — той ми е любимият…
Доста от момчетата захихикаха и точно тогава се случи нещо много странно. Цялата стая внезапно се изпълни с гъста бяла мъгла и Хари вече не виждаше нищо, освен лицето на Дъмбълдор, който стоеше до него. После в мъглата проехтя гласът на Слъгхорн, но някак неестествено висок:
— … ще загазиш, момче, помни ми думата.
Мъглата се вдигна точно толкова светкавично, както се беше появила, и въпреки това никой не я спомена, никой не даваше вид, че се е случило нещо необичайно. Смаян, Хари се огледа тъкмо когато златното часовниче върху писалището на Слъгхорн удари единайсет часа.
— О, небеса, толкова ли е късно вече? — възкликна Слъгхорн. — Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.
Слъгхорн се надигна от фотьойла и занесе празната чаша на писалището, а през това време момчетата се изнизаха едно по едно. Риддъл обаче се позабави. Хари разбра, че е изостанал нарочно в кабинета, за да бъде сам със Слъгхорн.
— Внимавай, Том — предупреди го Слъгхорн, като се обърна и видя, че още не си е тръгнал. — Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…
— Исках да ви попитам нещо, професоре…
— Питай, момчето ми, питай…
— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?
И пак се случи същото: помещението се изпълни с гъста мъгла и Хари вече изобщо не виждаше Слъгхорн и Риддъл, виждаше само Дъмбълдор, който ведро се усмихваше до него. Сетне гласът на Слъгхорн гръмна отново, точно както предишния път:
— Не знам нищо за никакви хоркрукси, а и да знаех, нямаше да ти кажа! Сега се махай незабавно оттук и само да си посмял пак да ми споменеш за хоркрукси!
— Е, това е — оповести спокойно Дъмбълдор до Хари. — Време е да вървим.