Хагрид млъкна насред думата и върху онази част от лицето му, която се виждаше изпод сплъстената черна брада, се изписа познато гузно изражение.
— Какво? — побърза да уточни Хари. — Дъмбълдор е ядосан на Снейп ли?
— Никога не съм го казвал — заяви Хагрид, макар че едва ли имаше нещо, което би го издало повече от подплашения му вид. — Я колко е станало, наближава полунощ, тряб’а да…
— Защо Дъмбълдор е ядосан на Снейп, Хагрид? — попита на висок глас Хари.
— Шшшт! — изшътка великанът и притеснен, и гневен. — Не крещи тъй, Хари, искаш да си изгубя работата ли? Е, теб едва ли те е грижа, нали се отказа от грижата за маг…
— Не се опитвай да ми внушиш чувство за вина, няма да стане! — прекъсна го Хари. — Какво е направил Снейп?
— Не знам, Хари, изобщо не тряб’аше да чувам това. Ами аз… завчера вечерта тъкмо излизам от гората и що да чуя — двамата си приказват нещо… карат се де. Не исках да привличам вниманието, затуй се спотаих и се помъчих да не слушам, ама… разправията си беше доста разгорещена и не беше лесно да не чувам.
— И? — подкани Хари, защото Хагрид затътрузи притеснено огромните си ходила.
— Уф… чух само как Снейп подметна, че Дъмбълдор смятал това за нещо, дето се разбирало от само себе си, ама той… Снейп де… може би вече не искал да го прави…
— Да прави какво?
— Не знам, Хари, просто Снейп ми се стори жегнат… ама Дъмбълдор рече и отсече, че той вече бил склонил и толкоз. Доста твърд беше с него. После каза нещо от рода Снейп да направел разследване в дома си, в „Слидерин“ де. Е, в туй няма нищо странно! — побърза да добави Хагрид, защото Хари и Хърмаяни се спогледаха многозначително. — Всички ръководители на домове бяха задължени да я направят тая проверка след огърлицата…
— Да, но Дъмбълдор не се кара заради това с другите ръководители — напомни Хари.
— Виж к’во… — Хагрид започна да върти притеснено арбалета в ръцете си, докато не се чу силен пукот като от цепнато дърво и той се прекърши на две. — Знам, Хари, к’во мислиш за Снейп, ама не искам да хвърляш на цялата тая работа повече, отколкото си заслужава.
— Внимавай! — предупреди стресната Хърмаяни. Обърнаха се точно навреме, за да видят сянката на Аргус Филч, изникнала върху стената отзад, а после иззад ъгъла се показа и самият пазач, сгърбен и с трепереща челюст.
— Охо! — изхъхри той. — Я кое време е, а вие не сте в леглата! Край, наказани сте!
— Не, не са наказани, Филч — отсече Хагрид. — Те са с мен.
— И какво от това? — заяде се Филч.
— Ами такова, че все пак съм учител тук, гаден подмолен безмощен! — кипна великанът.
Филч се изду от ярост и се чу гадно съскане — неусетно при тях беше дошла Госпожа Норис, която се заогъва между кльощавите глезени на пазача.
— Разкарайте се! — подкани Хагрид с ъгълчето на устата.
Хари не чака да му казват втори път: двамата с Хърмаяни забързаха, после се затичаха, а зад тях екнаха все по-високите гласове на Хагрид и Филч. Малко преди да свърнат към Грифиндорската кула, подминаха Пийвс, който се носеше щастлив към източника на крясъците, като хихикаше и подвикваше:
Дебелата дама дремеше и не й стана приятно, че я будят, но се дръпна нацупено, за да ги пусне в общата стая, която като по милост беше празна и притихнала. Явно още не се беше разчуло за Рон и на Хари му олекна много — днес го бяха разпитвали достатъчно. Хърмаяни му пожела лека нощ и тръгна към спалнята на момичетата. Хари обаче остана в общата стая, седна до огъня и се загледа в тлеещата жарава.
Така значи, Дъмбълдор се беше карал със Снейп. Въпреки всичко, което беше казвал на Хари, въпреки упоритото твърдение, че се доверява напълно на Снейп, директорът беше избухнал пред него… защото е смятал, че Снейп не е проверил както трябва слидеринци… или може би един слидеринец — Малфой?
Защо ли Дъмбълдор се беше престорил, че подозренията на Хари са съвсем безпочвени — дали защото не искаше Хари да извърши нещо безразсъдно и да вземе нещата в свои ръце? Изглеждаше напълно възможно. Дори не беше изключено Дъмбълдор да не иска вниманието на Хари да се отклонява от уроците и от задачата да вземе на всяка цена от Слъгхорн онзи спомен. Може би директорът не смяташе за редно да доверява на шестнайсетгодишен хлапак, че има съмнения за някого от преподавателите…
— А, ето те и теб, Потър!
Хари скочи на крака, вдигнал магическата си пръчка. Беше повече от сигурен, че общата стая е празна, и не очакваше да види едрата фигура, която внезапно се надигна от един от столовете в дъното. Взря се и разпозна Кормак Маклагън.