Хари се взря в подиума на коментатора. Никой разумен човек не би допуснал, естествено, да коментира Луна Лъвгуд. Но дори от толкова високо нямаше как да сбърка дългата мръсноруса коса или наниза коркови тапи от бирен шейк… Професор Макгонъгол, която седеше до Луна, изглеждаше леко смутена, сякаш наистина вече съжаляваше, че е избрала нея.
— Сега обаче куофълът й е отнет от онзи едър хафълпафец, не се сещам как се казваше, нещо от рода на Бибъл… не, Бъгинс…
— Казва се Кадуолъдър — съобщи високо професор Макгонъгол, както седеше до Луна.
Множеството се засмя.
Хари се огледа за снича, от който нямаше и следа. След миг Кадуолъдър отбеляза гол. Маклагън се беше разкрещял на Джини, задето е допуснала да й отнемат куофъла, и така и не забеляза кога голямата червена топка профуча покрай дясното му ухо.
— Маклагън, внимавай какво правиш и остави другите на мира! — ревна Хари, като се извърна с лице към своя пазач.
— Ти не даваш добър пример! — кресна му вбесен и изчервен Маклагън.
— А сега Хари Потър се кара със своя пазач — оповести ведро Луна, а хафълпафци и слидеринци долу сред навалицата започнаха да ги освиркват и да викат. — Съмнявам се това да му помогне да намери снича, но може би сме свидетели на хитър ход…
С яростни ругатни Хари се обърна и пак закръжи над игрището, като се взираше в небето за някакви следи от крилатата златна топчица.
Джини и Демелза вкараха по един гол всяка и така дадоха на запалянковците в червено-златисто повод да викат насърчително. После Кадуолъдър отново отбеляза гол и изравни резултата, Луна обаче май и не забеляза: проявяваше изумително равнодушие към такива скучновати делнични неща като резултата и продължаваше с опитите да насочи вниманието на трибуните към облаците с интересна форма и вероятността Закарайъс Смит, който досега не бе успял да задържи куофъла за по-дълго от минута, да страда от нещо, наречено „бацил на несретите“.
— Седемдесет на четиридесет за „Хафълпаф“! — изкряска професор Макгонъгол в мегафона на Луна.
— Така ли? Вече? — попита отнесено тя. — О, вижте! Пазачът на грифиндорци е грабнал бухалката на един от биячите.
Хари се завъртя, както летеше във въздуха. И наистина, по причини, известни единствено на него, Маклагън беше издърпал бухалката на Пийкс и явно му показваше как да забие блъджъра към приближаващия се Кадуолъдър.
— Дай му бухалката и се връщай при головите стълбове! — ревна Хари и се понесе устремно към Маклагън точно когато той замахна яростно към блъджъра и не го уцели.
Ослепителна нетърпима болка… блеснала светлина… далечни писъци… усещането, че пада по дълъг тунел…
Следващото, което Хари видя, беше, че лежи в прекрасно топло и удобно легло и гледа лампа, която хвърля върху тъмния таван кръгче златиста светлина. Надигна плахо глава. Вляво съгледа познато луничаво червенокосо момче.
— Много мило, че намина! — ухили се Рон.
Хари примига и се огледа. Ами да — беше в болничното крило! Небето отвън беше индигово на алени ивици. Мачът сигурно беше приключил преди часове… а заедно с него и надеждата Хари да хване Малфой. Усещаше главата си странно тежка, пресегна се и напипа тюрбан от стегнати бинтове.
— Какво се е случило?
— Пукнат череп — обясни Мадам Помфри, която нахълта забързано и отново го положи да легне на възглавниците. — Няма страшно, веднага го оправих, но ще те оставя тук до сутринта. Няколко часа не бива да се пренапрягаш.
— Не искам да стоя тук до сутринта! — кипна Хари, седна и отметна завивките. — Искам да намеря Маклагън и да го убия.
— Опасявам се, че това спада към графа „пренапрягане“ — отсече Мадам Помфри, отново го бутна с непреклонна ръка да легне и вдигна застрашително магическата си пръчка. — Ще стоиш тук, Потър, докато те изпиша, или ще повикам директора.
Тя се върна с шеметна крачка в кабинета си, а Хари се отпусна на възглавниците и продължи да фучи.
— Знаеш ли с колко сме изгубили? — попита през стиснати зъби.
— Знам — отвърна Рон някак извинително. — Окончателният резултат е триста и двайсет на шейсет.
— Блестящо! — изсъска свирепо Хари. — Направо блестящо! Само да го хвана тоя Маклагън…
— Не ти трябва да го хващаш, той е колкото трол — благоразумно напомни Рон. — Лично аз смятам, че е по-добре да помислим дали да не му приложим магийката на Принца с ноктите на краката. Пък и другите от отбора сигурно са се заели с него, без да чакат да те изпишат, никак не са щастливи…
В гласа на Рон се долавяше нотка на зле прикрито злорадство и Хари разбра, че той направо ликува, задето Маклагън се е издънил с гръм и трясък. Продължи да лежи, загледан в петното светлина върху тавана, току-що изцереният му череп не го болеше, а по-скоро сякаш беше поомекнал под бинтовете.