— Влез — извика Дъмбълдор, но докато Хари се пресягаше да натисне дръжката на вратата, тя рязко се отвори отвътре.
Пред него застана професор Трелони.
— Аха! — провикна се тя и след като примигна няколко пъти срещу момчето иззад увеличаващите стъкла на очилата си, го засочи театрално. — Ето каква била причината да ме изхвърлите толкова безцеремонно от кабинета си, Дъмбълдор!
— Драга ми Сибила — рече донякъде отчаяно Дъмбълдор, — изобщо не става дума да ви изхвърлям най-безцеремонно от където и да било! Хари наистина е повикан за този час, а и не смятам, че имаме какво повече да си кажем…
— Прекрасно! — заяви като силно наранен човек професор Трелони. — Щом не желаете да отпратите крантата самозванец, така да бъде… вероятно ще намеря училище, където дарбата ми ще бъде оценена по-подобаващо…
Тя профуча покрай Хари и се скри надолу по спиралната стълба, по едно време се чу как се препъва и Хари предположи, че е стъпила на някой от своите влачещи се шалове.
— Затвори вратата, ако обичаш, и седни, Хари — покани го доста уморено Дъмбълдор.
Момчето се подчини и докато сядаше на обичайното си място пред писалището на директора, забеляза, че между тях отново е сложен мислоемът, както и поредните две кристални шишенца, пълни с въртящи се спомени.
— Значи професор Трелони продължава да недоволства, че и Фирензи преподава? — попита той.
— Да — потвърди Дъмбълдор. — Оказва се, че пророкуването ми създава много повече главоболия, отколкото съм предвиждал… Нали никога не съм изучавал предмета. Не мога да кажа на Фирензи да се върне в Забранената гора, сега всички там го презират, не мога да кажа и на професор Трелони да напусне. Между нас да си остане, тя дори не подозира на каква опасност ще бъде изложена извън замъка. Трелони не знае — и според мен ще бъде неразумно да я посвещаваме, — че именно тя е направила пророчеството за теб и Волдемор. — Дъмбълдор въздъхна тежко и продължи: — Но да не се занимаваме с проблемите ми с преподавателите. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. Първо, изпълни ли задачата, която ти поставих в края на миналия урок?
— О! — възкликна смутен Хари. Покрай уроците по магипортиране, куидича, отравянето на Рон, собствения си пукнат череп и решимостта на всяка цена да разбере какво е намислил Драко Малфой Хари почти беше забравил за спомена, който Дъмбълдор му беше възложил да изтръгне от професор Слъгхорн. — В края на един час по отвари попитах професор Слъгхорн… но той отказа да отговори.
Настъпи кратко мълчание.
— Ясно — рече накрая Дъмбълдор, като се взря в него над очилата си като полумесеци и както обикновено, Хари изпита чувството, че го гледат на рентген. — И смяташ, че си направил всичко възможно, така ли? Че си впрегнал цялата си изобретателност, която никак не е малка? Че не си пестил средства и находчивост в стремежа да се сдобиеш със спомена?
— Амиии… — провлачи Хари, защото не знаеше какво да каже. Единственият опит да узнае спомена изведнъж му се стори смущаващо слаб. — Ами… в деня когато Рон се нагълта по грешка с любовен еликсир, го отведох при професор Слъгхорн. Казах си, че ако го предразположа и той е в достатъчно добро настроение…
— И успя ли? — попита Дъмбълдор.
— Не, сър, защото Рон беше отровен…
— Заради което ти, естествено, съвсем си забравил, че трябва да изтръгнеш спомена, ала аз не съм и очаквал друго — все пак в опасност е бил най-добрият ти приятел. Но след като се е изяснило, че господин Уизли ще се възстанови напълно, се надявах ти отново да се заемеш със задачата, която ти поставих. Мисля, че ти обясних пределно ясно колко ключов е този спомен. Всъщност по всякакъв начин се постарах да ти внуша, че това е най-същественият от всички спомени и че без него само си губим времето.
От главата на Хари по цялото му тяло сякаш плисна горещ болезнен срам. Дъмбълдор не му беше повишил тон, дори не говореше ядосано, но Хари предпочиташе да беше се развикал — това хладно разочарование бе по-страшно от всичко.
— Не че не съм си направил труда, сър, просто имах други… други неща… — заломоти той отчаяно.
— Други неща, за които си мислел — завърши вместо него Дъмбълдор. — Разбирам.
Отново настана мълчание, най-тягостното, което Хари беше изживявал някога с Дъмбълдор, и то продължи сякаш цяла вечност, от време на време нарушавано от тихото хъхрещо хъркане на Армандо Дипит от портрета над главата на директора. Хари се почувства странно смален, сякаш откакто беше влязъл в кабинета, се беше свил.