— Нося ви цветя — промълви тихо Волдемор и измагьоса букет рози.
— Ах, ти, немирник такъв, нямаше нужда! — изписка грохналата Хефциба, но Хари забеляза, че е оставила на най-близката масичка празна ваза. — Само ме разглезваш, Том… заповядай, седни… седни… къде ли е Хоуки… ох…
Домашното духче се върна на бегом в стаята с поднос дребни сладки, който остави до лакътя на своята господарка.
— Почерпи се, Том — подкани Хефциба, — знам, че много обичаш моите сладки. И така, как си? Виждаш ми се бледичък. Съсипват те от работа в тоя магазин, казвала съм го стотици пъти…
Волдемор се усмихна заучено, Хефциба също изхихика превзето.
— Е, какъв повод си намерил, за да ме посетиш и днес? — попита тя с премрежен поглед.
— Господин Бърк би искал да направи ново, по-добро предложение за измайсторените от таласъми доспехи — обясни Волдемор. — Петстотин галеона… според него цената е повече от справедлива…
— Чакай, чакай, не бързай толкова, току-виж съм си помислила, че идваш само заради моите дрънкулки — нацупи се Хефциба.
— Наредено ми е да дойда заради тях — отвърна тихо Волдемор. — Аз, уважаема госпожо, не съм нищо повече от беден продавач, който изпълнява заповеди. Господин Бърк ми нареди да попитам…
— Ох, тоя господин Бърк, пфу! — махна с ръчица Хефциба. — Искам да видиш нещо, което никога не съм показвала на господин Бърк! Можеш ли да пазиш тайна, Том? Ще ми обещаеш ли да не издаваш пред господин Бърк, че е у мен? Няма да ме остави на мира, ако разбере, че съм ти го показала, а аз няма да го продам нито на Бърк, нито на никой друг! Но ти, Том, ти ще го оцениш заради историята му, а не заради купчината галеони, които човек може да вземе за него…
— Ще се радвам да видя всичко, което госпожица Хефциба реши да ми покаже — пророни Волдемор, а бабката отново се засмя лигаво като малко момиченце.
— Заръчах на Хоуки да го донесе… къде си, Хоуки? Искам да покажа на господин Риддъл най-ценното ни съкровище… всъщност донеси и двете неща, така и така ще се разкарваш…
— Заповядайте, госпожо — изписука домашното духче и Хари видя две сложени една върху друга кожени кутии, които сякаш самички се движеха през стаята — но той знаеше, че малкото духче ги носи върху главата си, докато лъкатуши между масите, табуретките и поставките за крака.
— И така — оповести щастлива Хефциба, след като взе от духчето кутиите, сложи ги в скута си и се приготви да отвори горната, — според мен, Том, това тук ще ти хареса… о, ако роднините ми знаеха, че ти го показвам… изгарят от нетърпение да сложат ръка върху него!
Тя вдигна капака. Хари се приближи малко, за да вижда по-добре, и съгледа нещо като златна чашка с две красиво изработени дръжки.
— Знаеш ли какво е това, Том? Вземи го, разгледай го хубаво! — пошушна Хефциба, а Волдемор посегна с дългите си пръсти, хвана чашката за едната дръжка и я вдигна от меката коприна, с която беше увита.
На Хари му се стори, че в черните му очи проблесна червен пламък. Алчното му изражение по странен начин се отрази като в огледало и върху лицето на Хефциба, само дето малките й очички бяха вперени в красивите черти на Волдемор.
— Язовец — пророни той, докато разглеждаше рисунката, гравирана върху чашката. — Тогава тя е…
— На Хелга Хафълпаф, както сам знаеш, понеже си ми умен — възкликна Хефциба, като се наведе напред под съпровода на силното пукане на корсетите и направо щипна Волдемор по хлътналата буза. — Не съм ли ти споменавала, че съм нейна далечна потомка? Вече години наред това се предава в рода от поколение на поколение. Прелестна е, нали? Предполага се, че притежава какви ли не чудотворни свойства, аз обаче не съм ги проверявала едно по едно, просто я пазя тук на сигурно…
Тя откачи чашката от дългия показалец на Волдемор и внимателно я върна в кутията — хвърли толкова усилия да я намести добре, че не забеляза как по лицето на госта мина сянка, когато му отне чашата.
— И така — изгука щастлива Хефциба, — къде е Хоуки? А, ето те и теб… хайде, прибери я, Хоуки…
Домашното духче покорно отнесе чашата, а Хефциба насочи вниманието към много по-плоската кутия на коленете си.
— Според мен, Том, това ще ти хареса още повече — прошепна тя. — Наведи се малко, скъпо момче, за да виждаш добре… Бърк, разбира се, знае, че е у мен, купила съм го от него и предполагам, че с удоволствие би си го прибрал, след като си отида…