Старицата отвори тънката филигранна закопчалка и вдигна с лек пукот капака на кутията. Вътре, върху гладкото алено кадифе, лежеше тежък златен медальон с капаче.
Този път Волдемор се пресегна без покана, вдигна медальона и го огледа на светлината.
— Знакът на Слидерин — каза той тихо, докато светлината играеше върху извитата като змийче първа буква на името.
— Точно така! — възкликна Хефциба, очевидно възхитена от факта, че Волдемор гледа медальона като омагьосан. — Охарчих се с цяло състояние, за да се сдобия с него, но не исках да го изпускам — това си е същинско съкровище, бях длъжна да го прибавя към колекцията си. Доколкото разбрах, Бърк го е купил от някаква дрипла, явно го е откраднала, защото не е и подозирала истинската му стойност…
Този път не можеше да има грешка: при думите й очите на Волдемор проблеснаха в алено и Хари забеляза, че кокалчетата на пръстите, в които той стискаше верижката на медальона, побеляват.
— Предполагам, че Бърк й е броил жалки пари, но сега медальонът е мой, красив е, нали? На него също му приписват какви ли не вълшебни свойства, но аз просто го пазя на сигурно…
Тя се пресегна да си прибере медальона. За миг Хари помисли, че Волдемор няма да го пусне, обаче верижката се плъзна между пръстите му и отново се озова върху възглавничката си от червено кадифе.
— Е, скъпи ми Том, това беше, надявам се да са ти харесали!
Хефциба го погледна право в лицето и Хари забеляза как глупавата й усмивка помръква за пръв път.
— Добре ли си, скъпи?
— О, да — отвърна тихо Волдемор. — Да, добре съм…
— Помислих си, че… но сигурно е от светлината — рече притеснена Хефциба и Хари предположи, че и тя също е съзряла червения пламък, блеснал за миг в очите на Волдемор. — Хайде, Хоуки, отнеси ги и отново ги заключи… обичайните заклинания…
— Време е да си тръгваме, Хари — подкани едва чуто Дъмбълдор и точно когато дребното домашно духче заподскача с кутиите към вратата, отново стисна Хари над лакътя и двамата се извисиха през забвението, за да се върнат в кабинета на директора. — Хефциба Смит е починала два дни след тази сценка — обясни Дъмбълдор вече в кабинета, после седна и покани и Хари да се настани. — Министерството осъди домашното духче Хоуки за това, че по грешка е сложило отрова в чашата какао, която господарката е пиела вечер.
— Не може да бъде! — ядоса се Хари.
— Виждам, че сме на еднакво мнение — отбеляза Дъмбълдор. — Със сигурност има много прилики между тази смърт и смъртта на семейство Риддъл. И в двата случая вината е поел друг — някой, който е помнел много добре как е причинил смъртта…
— Хоуки е направила самопризнания?
— Спомнила си е, че е сложила в какаото на господарката си нещо, за което се оказало, че не е захар, а малко позната смъртоносна отрова — уточни Дъмбълдор. — Решили са, че Хоуки не го е направила умишлено, а поради преклонната възраст се е объркала…
— Волдемор е пренастроил паметта й точно както и при Морфин!
— Да, и аз стигнах до същия извод — рече Дъмбълдор. — И точно както в случая с Морфин, в министерството бяха склонни да заподозрат Хоуки…
— Защото е била домашно духче — довърши Хари.
Рядко беше изпитвал по-голяма съпричастност към СМРАД — сдружението в защита на духчетата, учредено от Хърмаяни.
— Именно — потвърди Дъмбълдор. — Хоуки беше стара, призна си, че е слагала нещо в напитката, и никой в министерството не си направи труда да проведе разследване. Както и в случая с Морфин, когато успях да издиря Хоуки и да изтръгна от нея този спомен, дните й вече бяха преброени… ала споменът й, разбира се, не доказва нищо, освен че Волдемор е знаел за съществуването на чашата и на медальона с капачето. Когато осъдиха Хоуки, роднините на Хефциба вече се бяха усетили, че две от най-ценните й вещи липсват. Трябваше да мине известно време, докато се уверят, защото старицата имаше много скривалища и открай време пазеше изключително ревностно своята колекция. Но докато се убедят по безспорен начин, че и чашата, и медальона ги няма, продавачът в „Боргин и Бъркс“, младежът, който беше посещавал толкова редовно Хефциба и я беше омаял тъй успешно, беше напуснал магазина и беше изчезнал. Шефовете му нямаха никаква представа къде е отишъл, и те като всички останали бяха изненадани, че е изчезнал така внезапно. После доста дълго нямаше ни вест, ни кост от Том Риддъл… А сега — поизправи се Дъмбълдор, — стига да нямаш нищо против, Хари, ми се иска отново да спрем и да привлека вниманието ти към някои подробности в нашия разказ. Волдемор е извършил още едно убийство — дали то е първото след убийството на семейство Риддъл, не мога да кажа, но според мен не е имало други. Както видя, този път е убил не за да си отмъсти, а за да се сдобие с нещо — прочутите реликви, които онази клета изкуфяла старица му е показала. Точно както навремето е крадял от децата в сиропиталището, точно както е взел пръстена на вуйчо си Морфин, този път е избягал с чашата и медальона на Хефциба.