— Но това изглежда налудничаво! — свъси се Хари. — Да заложи на карта всичко, да си зареже работата само за да притежава тези…
— За теб може и да е налудничаво, но не и за Волдемор — напомни Дъмбълдор. — Надявам се, Хари, когато му дойде времето, да разбереш какво точно са означавали тези вещи за него, но трябва да признаеш — никак не е трудно да си представим, че според него поне медальонът му е принадлежал по право.
— Медальонът може би, но защо е взел и чашата? — учуди се Хари.
— Тя е била на друг основател на „Хогуортс“ — обясни Дъмбълдор. — Според мен Волдемор още се е чувствал силно привързан към училището и не е устоял на изкушението да се сдобие с реликва, до такава степен пропита с историята на „Хогуортс“. Мисля, че е имало и други причини… надявам се, когато му дойде времето, да успея да ти ги посоча. А сега за последния спомен, който имам да ти показвам — поне докато не измъкнеш онзи спомен от професор Слъгхорн. Между спомена на Хоуки и този има десет години — цели десет години, през които можем само да се досещаме какво е правел Лорд Волдемор…
Хари отново стана от стола, а Дъмбълдор изсипа в мислоема последния спомен.
— На кого е? — попита Хари.
— Мой — отговори Дъмбълдор.
Хари се гмурна след него в мърдащото сребърно вещество, за да се приземи в съвсем същия кабинет, който току-що беше напуснал. Тук беше Фоукс, който спеше щастливо на поставката, тук зад писалището беше и Дъмбълдор, който много приличаше на другия Дъмбълдор, застанал до Хари, но и двете му ръце бяха здрави и невредими, а лицето му не бе набраздено с толкова много бръчки. Единствената разлика между кабинета от настоящето и този кабинет тук беше, че в миналото валеше сняг и в мрака зад прозореца се сипеха синкави снежинки, които се трупаха отвън на перваза.
По-младият Дъмбълдор сякаш чакаше нещо и наистина броени мигове след като пристигнаха на вратата се почука и той каза:
— Влез.
Хари ахна, но успя да скрие изумлението си. В помещението беше влязъл Волдемор. Чертите му не бяха както онзи път преди близо две години, когато Хари го беше видял да изниква от големия каменен котел, той не приличаше толкова много на змия, очите му не бяха червени, лицето не наподобяваше маска и все пак това вече не беше красивият Том Риддъл. Чертите му сякаш бяха прогорени и замъглени, някак восъчни и странно изкривени, бялото на очите имаше кръвожаден вид, въпреки че зениците още не се бяха превърнали в цепки, каквито щяха да станат по-късно, както Хари вече знаеше. Волдемор беше облечен в дълго черно наметало, а лицето му беше бяло като снега, проблясващ по раменете му.
Дъмбълдор зад писалището не прояви признаци на изненада. Срещата явно беше предварително уговорена.
— Добър вечер, Том! — поздрави спокойно директорът. — Няма ли да седнеш?
— Благодаря — рече гостът и седна на стола, който Дъмбълдор му беше показал с ръка — същия стол, от който Хари току-що беше станал в настоящето. — Чух, че са ви назначили като директор — продължи Волдемор с малко по-писклив и студен глас от предишния спомен. — Достоен избор.
— Радвам се, че одобряваш — усмихна се Дъмбълдор. — Да ти предложа ли нещо за пиене?
— С удоволствие — отвърна Волдемор. — Идвам отдалеч.
Дъмбълдор се изправи и забърза към шкафа, където сега държеше мислоема, който по онова време е бил пълен с бутилки. Подаде на Волдемор бокал с вино, наля и на себе си и пак седна зад писалището.
— Е, Том… на какво дължа това удоволствие?
Волдемор не отговори веднага, само отпи от виното.
— Вече не ме наричат „Том“ — отбеляза той. — Напоследък съм известен като…
— Знам как си известен — усмихна се любезно Дъмбълдор. — Но се опасявам, че за мен винаги ще си останеш Том Риддъл. Това е едно от дразнещите неща у старите учители — те така и не забравят откъде са тръгнали техните възпитаници.
Той вдигна чашата сякаш за наздравица в чест на Волдемор, чието лице си остана безизразно. Въпреки това Хари усети как обстановката в кабинета се промени едва доловимо: отказът на Дъмбълдор да употребява името, което Волдемор сам си беше избрал, бе отказ да му разреши той да определя условията на срещата и Хари разбра, че Волдемор го е изтълкувал точно така.
— Изненадан съм, че се задържахте тук толкова дълго — заяви след кратко мълчание Волдемор. — Винаги съм се чудел защо магьосник като вас не желае да напуска училището.