— Не е Лавендър — отегчено каза тя.
— О, добре! — поотпусна се Рон.
— Хари Потър? — попита момичето. — Пратиха ме да ти предам това.
— Благодаря…
Хари взе със свито сърце навития на руло малък пергамент. След като момичето се отдалечи и вече не ги чуваше, той каза:
— Дъмбълдор ми заяви, че докато не изтръгна спомена, няма да имаме уроци!
— Може би иска да провери дали имаш напредък? — предположи Хърмаяни, докато Хари разтваряше пергаментовия свитък, но вместо високите, тесни и наклонени букви на Дъмбълдор видя небрежни драскулки, които се четяха много трудно заради големите петна размазано мастило по пергамента.
Скъпи Хари, Рон и Хърмаяни,
Нощес Арагог почина. Вий, Хари и Рон, сте се срещали с него и знаете колко прекрасен беше. Сигурен съм, Хърмаяни, че и ти щеше да го харесаш. Ще ви бъда признателен, ако по-късно довечера наминете за погребението. Смятам да бъде някъде на здрачаване, това беше любимото време на Арагог. Знам, че не ви е разрешено да излизате толкоз късно, но можете да използвате мантията невидимка. Нямаше да ви моля, ако можех да го понеса сам.
Хагрид
— Виж — рече Хари и подаде на Хърмаяни писмото.
— О, майко мила! — ахна тя, докато го преглеждаше набързо, после го връчи и на Рон, който го прочете с нарастващо неверие.
— Той е превъртял! — заяви вбесен. — Тази твар каза на побратимите си да ни изядат! Да се почерпят с нас! А сега Хагрид очаква да идем и да леем сълзи над ужасното му космато туловище!
— И не само това — допълни Хърмаяни. — Кара ни да излизаме от замъка вечер, а знае, че мерките за безопасност са милион пъти по-строги и ако ни хванат, ще си имаме страхотни неприятности.
— И друг път сме ходили при него нощем — напомни Хари.
— Да, но за такова нещо? — възкликна Хърмаяни. — Излагали сме се на какви ли не опасности само и само да помогнем на Хагрид, но в края на краищата… Арагог е мъртъв. Ако ставаше въпрос да го спасяваме…
— Тогава щях да имам още по-малко желание да ходя там — отсече Рон. — Хърмаяни, ти не си го виждала. Повярвай ми, това, че е мъртъв, му се е отразило много добре.
Хари отново взе писмото и се загледа в мастилените петна, с които беше осеяно. Върху пергамента очевидно обилно бяха капали едри сълзи…
— Хари, и дума не може да става да ходиш там! — каза Хърмаяни. — Само това оставаше — да те накажат за такова безсмислено нещо.
Хари въздъхна.
— Да, знам — съгласи се той. — Явно ще се наложи Хагрид да погребе Арагог без нас.
— Да, ще се наложи — рече с облекчение Хърмаяни. — Виж какво, в часа по отвари днес няма да има почти никой, всички ще се явяваме на изпит… опитай да умилостивиш някак Слъгхорн!
— На петдесет и седмия път ще извадя късмет, така ли? — простена горчиво Хари.
— Късмет! — възкликна най-неочаквано Рон. — Точно така, Хари… трябва ти късмет!
— За какво говориш?
— Пийни от отварата за късмет!
— Рон, браво на теб! — възхити се Хърмаяни. — Ами да! Как не съм се сетила!
Хари ги зяпна и двамата.
— Феликс Фелицис ли? — попита той. — Не знам… Пазех го за…
— За какво? — възкликна с недоумение Рон.
— Какво може да е по-важно от този спомен, Хари? — рече Хърмаяни.
Той не отговори. От известно време мисълта за златното шишенце витаеше в периферията на въображението му, в дълбините на ума му зрееха мъгляви неизяснени представи как Джини ще скъса с Дийн и Рон ще се зарадва да я види с нов приятел, които Хари виждаше единствено в сънищата си или във времето на здрача между съня и будността…
— Хари! С нас ли си още? — попита Хърмаяни.
— Какво?… Да, разбира се — отвърна той, след като дойде на себе си. — Ами… Добре. Ако и днес следобед не успея да убедя Слъгхорн да поговори с мен, ще пийна от Феликса и довечера ще опитам отново.
— Значи го решихме — отбеляза делово Хърмаяни, като стана на крака и направи изящен пирует. — Посока, постоянство, последователност… — прошепна тя.
— О, стига вече! — примоли се Рон. — Дойде ми до гуша… бързо, скрий ме!
— Не е Лавендър! — спря го нетърпеливо Хърмаяни, когато на двора се появиха още две момичета и Рон се шмугна зад нея.
— Супер! — възкликна той, като надзърна иззад рамото й да се увери. — Майко мила, не изглеждат никак щастливи, нали?
— Това са сестрите на Монтгомъри и е съвсем естествено да не изглеждат щастливи, не си ли чул какво е сполетяло малкото им братче? — попита Хърмаяни.