Нямаше представа защо му се струва, че ще стори добре именно като отиде при Хагрид. Отварата сякаш осветяваше само по няколко крачки от пътя му и той не виждаше крайната цел, не виждаше къде във всичко това се вписва Слъгхорн, но знаеше, че трябва да постъпи именно така, ако иска да се сдобие със спомена. Стигна във входната зала и видя, че Филч е забравил да заключи предната врата. Грейнал, Хари я отвори с рязко движение, вдъхна от чистия въздух с мирис на трева и слезе в здрача по стълбите.
Вече на последното стъпало му хрумна, че по пътя към Хагрид ще бъде прекрасно да мине през зеленчуковите лехи. Не че му бяха на път, но Хари разбираше ясно, че това е приумица, която трябва да изпълни, ето защо тутакси насочи краката си към зеленчуковата градина, където с удоволствие и без особена изненада видя, че професор Слъгхорн си приказва с професор Спраут. Хари се спотаи зад нисък каменен зид: чувстваше се в мир със света и не се смути ни най-малко, че подслушва чужд разговор.
— Наистина съм ти признателен, Помона, че отдели от времето си — рече благовъзпитано Слъгхорн. — Повечето специалисти са единодушни, че въздействието е най-силно, ако го берем по здрач.
— О, напълно съм съгласна! — отвърна радушно професор Спраут. — Тези стигат ли?
— Стигат, стигат — потвърди Слъгхорн, който — както Хари забеляза — носеше цял наръч растения с големи листа. — Има по няколко листенца за всеки от моите третокурсници, ще стигнат и за подмяна, ако някой ги превари… Е, приятна вечер и още веднъж много благодаря!
Професор Спраут се отправи в сгъстяващия се мрак към парниците, а Слъгхорн се насочи право към мястото, където стоеше невидимият Хари.
Изневиделица го обзе желание да се разкрие и той смъкна със замах мантията невидимка.
— Добър вечер, професоре!
— Брадата на Мерлин, Хари, изкара ми ангелите! — възкликна Слъгхорн, спря като закован и се огледа уплашено. — Как си се измъкнал от замъка?
— Филч очевидно е забравил да заключи вратата — обясни весело Хари и с радост видя как Слъгхорн се въси.
— Накрая ще взема да се оплача от този тип, дай му да чисти… мен ако питаш, нехае за безопасността… А ти защо си тук?
— Ами заради Хагрид, сър — отвърна той, понеже знаеше, че точно сега е най-добре да каже истината. — Доста разстроен е… но нали няма да казвате на никого, професоре? Не искам Хагрид да си има неприятности…
Това очевидно разчовърка любопитството на Слъгхорн.
— Е, не мога да ти обещая такова нещо — рече той сърдито. — Знам обаче, че Дъмбълдор вярва на Хагрид, както на себе си, затова съм сигурен, че той едва ли върши нещо чак толкова ужасно…
— Ами онзи гигантски паяк… Хагрид го има от години… живееше в Забранената гора… можеше да говори и…
— Чувал съм слухове, че там се въдели огромните паяци от вида Акромантула — пошушна Слъгхорн и погледна към гъсталака от черни дървета. — Значи е вярно?
— Да — потвърди Хари. — Но този паяк, Арагог де, е първият, с който Хагрид се е сдобил, и той е умрял нощес. Хагрид е сломен от мъка. Искаше да не е сам, докато го погребва, и аз му обещах да отида.
— Трогателно, трогателно — рече разсеяно Слъгхорн, вперил големи очи с увиснали клепачи в светещата къщурка на великана в далечината. — Но отровата на осмооките паяци е много ценна… и ако звярът е починал съвсем наскоро, тя може би още не е пресъхнала… Е, щом Хагрид е разстроен, не бих си позволил, разбира се, да върша нещо, което да засегне чувствата му… но ако има начин да си набавя малко от отровата… направо си е невъзможно да я вземеш, докато паякът е жив… — Слъгхорн сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на Хари. — Би било ужасно прахосничество да не вземем от отровата… за половинка литър ще ми броят сто галеона… Да ти призная, заплатата ми не е много висока…
Сега вече Хари схвана съвсем ясно какво трябва да направи.
— Ами… — подхвана той с доста убедително изиграно колебание, — ако решите да дойдете, професоре, Хагрид наистина ще се зарадва… така ще изпратим подобаващо Арагог в последния му път…
— Да, разбира се — рече Слъгхорн с блеснали от въодушевление очи. — Знаеш ли какво, Хари, ще се срещнем там, ще донеса някоя и друга бутилка… за да пийнем за… е, не за здравето на клетия звяр… а за да го изпратим както си му е редът и да се почерпим, след като го погребем. Ще си сменя и вратовръзката, тази не върви за случая, прекалено шарена е…
Той забърза обратно към замъка, а Хари отпраши към Хагрид, възхитен от себе си.