— Дойде, значи — изграчи Хагрид, след като му отвори и го видя да изниква пред него изпод мантията невидимка.
— Да… но Рон и Хърмаяни не успяха — обясни Хари. — Страшно съжаляват.
— Е, нищо… той щеше да бъде трогнат, дето си тук, Хари…
Хагрид изхлипа. Беше си направил за ръкава траурна лента от нещо, което приличаше на топнат в боя за обуща парцал, очите му бяха подпухнали и червени. Хари го потупа състрадателно по лакътя, най-високата точка от великана, до която можеше да достигне.
— Къде ще го погребем? — попита той. — В Забранената гора ли?
— А, не — рече Хагрид и избърса с долния край на ризата очите си, от които се лееха сълзи. — Откак Арагог се спомина, другите паяци не дават и да припаря до паяжините им. Разбрах, моля ти се, че досега не са ме излапали само защото той им е наредил. Представяш ли си, Хари?
Честният отговор би бил „да“ — Хари тутакси си спомни мъчителната случка, когато двамата с Рон бяха попаднали при огромните паяци, и му беше пределно ясно, че само Арагог е могъл да ги спре да не изядат Хагрид.
— Досега не е имало място в Гората, дето да не мога да ходя — поклати глава великанът. — Хич не беше лесно да изнеса оттам тялото на Арагог… обикновено те си ядат мъртъвците… ама исках да го погреба както си трябва… да го изпратя в последния му път…
Той отново се разрида, а Хари пак се зае да го потупва по лакътя и спокойно каза (защото отварата му подсказа, че трябва да стори точно това):
— Хагрид, докато идвах насам, ме срещна професор Слъгхорн.
— Да не си загазил, а? — погледна го тревожно великанът. — Знам, вечерно време не бива да излизаш от замъка, аз съм виновен…
— Не, не, щом чу закъде съм тръгнал, той каза, че също щял да намине да отдаде последна почит на Арагог — обясни Хари. — Май отиде да се преоблече в по-подходящи дрехи… каза, че щял да донесе и няколко бутилки, да пийнем в памет на Арагог…
— Тъй ли? — възкликна учуден, но и трогнат Хагрид. — Бре, много мило от негова страна, а и дето няма да те издаде. Никога досега не съм си имал ’земане-даване с Хорас Слъгхорн… ама въпреки туй ще дойде да се сбогува с Арагог… Бре… на Арагог щеше да му хареса…
Хари си каза наум, че ако има нещо у Слъгхорн, което Арагог би харесал, това са изобилните количества вкусна плът, които щеше да му предостави. После отиде на задния прозорец на къщурката и пред очите му се разкри страховита гледка — грамадният мъртъв паяк, който лежеше отвън по гръб с вирнати преплетени крака.
— Тук ли ще го погребем, Хагрид, в градината ти?
— Рекох си да е точно зад лехата с тиквите — обясни сподавено Хагрид. — Вече съм изкопал… гроба. Е, ще кажем някоя и друга добра дума за него… щастливи спомени де…
Гласът му затрепери и заглъхна. На вратата се почука и великанът се обърна да отвори, като пътем се изсекна в огромната си захабена носна кърпа. Слъгхорн побърза да влезе — носеше няколко бутилки и беше със строга широка черна вратовръзка.
— Хагрид — подхвана той гърлено и покрусено, — моите съболезнования за тежката загуба!
— Много мило — пророни Хагрид. — Благодаря ти! А, да, благодаря и дето не си наказал Хари…
— И през ум не би ми минало — отвърна Слъгхорн. — Тъжна вечер, тъжна вечер… къде е клетото създание?
— Ей там отвънка — рече с треперлив глас Хагрид. — Е… ще го погребем ли?
Тримата излязоха в градината отзад. Луната проблясваше бледо през дърветата, а лъчите й се сливаха със светлината, плиснала се от прозореца на Хагрид, и падаха върху тялото на Арагог, положено на ръба на дълбока яма до триметрова купчина току-що изкопана пръст.
— Великолепно! — рече Слъгхорн, докато се приближаваше до главата на паяка, където осемте мътнобели очи се бяха изцъклили невиждащо в небето и двете огромни извити щипки проблясваха безжизнено на лунната светлина.
На Хари му се стори, че чува подрънкване на бутилки, когато Слъгхорн се надвеси над щипките явно за да разгледа грамадната космата глава.
— Не ’секи оценява колко са красиви — рече Хагрид на гърба на Слъгхорн и от ъгълчетата на обрамчените му с бръчки очи пак се застичаха сълзи. — Не знаех, Хорас, че се интересуваш от твари като Арагог.
— Да се интересувам ли? Драги ми Хагрид, аз направо благоговея пред тях — отвърна Слъгхорн и се дръпна от тялото. Хари видя как една проблясваща бутилка изчезва под наметалото му, но Хагрид, който непрекъснато си бършеше очите, не забеляза нищо. — Е, ще преминем ли сега към погребението?
Хагрид кимна и пристъпи напред. Със страшно пъшкане вдигна на ръце гигантския паяк и го претърколи в тъмната яма. Той се удари с доста зловещо пращене в дъното. Хагрид пак се разплака.