— Я, вярно! — подвикна леко завалено и Слъгхорн. — За Пари Отър, Избраното момче, което… нещо от тоя десен… — изломоти той и също изпи до дъно чашата си.
Скоро след това Хагрид пак се натъжи и връчи цялото челе влакна от еднорог на Слъгхорн, който си го прибра в джоба с възгласите:
— За приятелството! За щедростта! За десетте галеона влакното!
Малко по-късно Хагрид и Слъгхорн вече седяха един до друг и прегърнати, запяха бавна тъжна песен за издъхващ магьосник на име Одо.
— „Оооо, добрите умират млади“ — промърмори Хагрид с леко разногледи очи и се сгърби досами масата, а Слъгхорн подхвана припева. — И моят татко си отиде млад… както и твоите татко и майка, Хари…
От ъгълчетата на потъналите сред бръчки очи на Хагрид пак се затъркаляха едри сълзи, той стисна Хари за ръката и я разтресе.
— Не знам по тяхно време да имаше по-добър магьосник и по-добра магьосница… ужасно… наистина ужасно!
Слъгхорн продължи жално:
— Ужасно! — смотолеви Хагрид и огромната му чорлава глава се търкулна на една страна върху ръцете му, след което той заспа със звучно хъркане.
— Ще прощаваш — рече Слъгхорн и хлъцна. — Да ме убиеш, не мога да ти изпея и най-простата песен.
— Хагрид нямаше предвид пеенето ви — пошушна Хари. — Говореше за мама и татко.
— О! — възкликна Слъгхорн и едва се сдържа да не се оригне мощно. — Ох, леле! Да… това беше… беше наистина ужасно. Ужасно… ужасно… — И понеже явно не знаеше какво друго да каже, се зае отново да пълни огромните чаши. — Ти, Хари, едва… едва ли помниш — допълни смутен Слъгхорн.
— Не… бил съм само на годинка, когато са загинали — отговори Хари, вторачен в пламъка на свещта, който трепкаше от гръмкото хъркане на Хагрид. — Но след това разбрах какво се е случило. Пръв е загинал татко. Знаехте ли?
— Аз… не, не знаех — каза сподавено Слъгхорн.
— Да… Волдемор го е убил и после прекрачил трупа му, за да отиде при майка ми — обясни Хари.
Слъгхорн потрепери силно, но явно не можеше да откъсне ужасени очи от лицето на Хари.
— Казал й да се махне от пътя му — уточни без следа от жалост Хари. — А на мен ми заяви, че тя е могла и да не умира. Че той е искал да се добере до мен. Мама е могла да избяга.
— Ох, ужас! — простена Слъгхорн. — Могла е… не се е налагало… какъв ужас!
— Да — потвърди Хари едва чуто. — Тя обаче не се и помръднала. Татко вече е бил мъртъв, ала мама не е искала да умирам и аз. Примолила се на Волдемор, но той само й се изсмял.
— Стига! — каза най-неочаквано Слъгхорн и вдигна трепереща ръка. — Наистина, мило момче, не ми разказвай повече… аз съм стар човек… не мога да слушам… не искам да слушам…
— Забравих — излъга Хари, направляван от Феликс Фелицис. — Вие сте я харесвал, нали?
— Дали съм я харесвал ли? — възкликна Слъгхорн и очите му отново се напълниха със сълзи. — Просто не си представям да има някой, който да я е познавал и да не я е харесвал… много сърцата… много забавна… това беше най-големият ужас…
— Вие обаче отказвате да помогнете на сина й — натякна Хари. — Тя ми е дала живота си, а вие не искате да ми дадете някакъв си спомен!
Къщурката се огласяше от тътнещото хъркане на Хагрид. Хари прикова поглед в очите на Слъгхорн, които бяха плувнали в сълзи, а той явно нямаше сили да се извърне.
— Не говори така — прошепна учителят. — Тук не става въпрос… ако наистина трябваше да ти помогна, разбира се… но с това няма да се постигне нищо…
— Как така няма да се постигне! — възрази високо Хари. — Дъмбълдор има нужда от информация. Аз имам нужда от информация.
Знаеше, че е в безопасност: Феликс му беше подсказал, че на сутринта Слъгхорн няма да помни нищо. Погледна го право в очите и се понаклони леко напред.
— Аз съм Избрания. Длъжен съм да го убия. Споменът ми трябва.
Слъгхорн пребледня повече отвсякога, по лъскавото му чело заблестя пот.
— Ти ли си Избрания?
— Разбира се, че съм аз! — потвърди спокойно Хари.
— Но в такъв случай… скъпо момче… искаш много от мен… всъщност искаш да ти помогна в твоя опит да унищожиш…
— Не искате ли да се отървете от магьосника, който е убил Лили Евънс?
— Хари, Хари, то се знае, че искам, но…
— Страхувате се да не би той да разбере, че сте ми помогнал?
Слъгхорн не каза нищо, изглеждаше ужасен.
— Бъдете смел като майка ми, професоре…
Слъгхорн вдигна пухкавата си ръка и притисна треперещи пръсти до устата си — за миг заприлича на грамадно бебе.
— Не се гордея… — прошепна той през пръстите си. — Срамувам се от онова… от онова, което показва споменът… Мисля, че в онзи ден съм нанесъл голяма вреда…