Там беше много по-младият Хорас Слъгхорн с гъстата му лъскава пясъчноруса коса и червеникаворуси мустаци, който отново седеше в удобен фотьойл и беше отпуснал крака върху тапицирано с кадифе столче — в едната си ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас. Около него бяха насядали пет-шест момчета, сред които и Том Риддъл със златно-черния пръстен на Мерсволуко, проблясващ на пръста му.
Дъмбълдор се приземи до Хари точно когато Риддъл попита:
— Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия?
— Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с пръст, но и същевременно намигна. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.
Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.
— С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които би могъл да зависиш… между другото, благодаря за ананаса, позна, точно той ми е любимият…
Доста от момчетата отново захихикаха.
— Убеден съм, че за по-малко от двайсет години ще се издигнеш до министър на магията. Не, петнайсет, ако и занапред ми изпращаш ананас. Имам отлични връзки в министерството.
Том Риддъл само се подсмихна, а останалите и този път захихикаха. На Хари му направи впечатление, че той в никакъв случай не е най-голям сред момчетата, но всички очевидно го смятаха за нещо като тартор.
— Не знам дали политиката е за мен, сър — заяви Том Риддъл, след като смехът заглъхна. — Като начало, произходът ми не е подходящ.
Две от момчетата се подсмихнаха един другиму. Хари беше сигурен, че са се сетили за някаква тяхна си шега: безспорно за онова, което знаеха или подозираха за прочутия праотец на своя главатар.
— Глупости! — побърза да възкликне Слъгхорн. — Повече от ясно е, че при тези твои способности си потомък на истински магьосници. Не, Том, ще стигнеш далеч, никога досега не съм грешал за никого от учениците си.
Златното часовниче върху писалището отзад удари единайсет часа и Слъгхорн се обърна да го погледне.
— О, небеса, толкова ли е късно вече? Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.
Момчетата се изнизаха едно по едно от стаята. Слъгхорн се надигна от фотьойла и остави празната чаша на писалището. Нещо зад него помръдна и той се обърна — Риддъл още стоеше там.
— Внимавай, Том! Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…
— Исках да ви попитам нещо, сър.
— Питай, момчето ми, питай…
— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?
Слъгхорн се вторачи в него, както разсеяно прокарваше дебелите си пръсти по столчето на винската чаша.
— Това за час по защита срещу Черните изкуства ли е?
Хари обаче долови, че Слъгхорн прекрасно знае — изобщо не ставаше дума за домашно.
— Не точно, сър — отвърна Риддъл. — Докато четях, срещнах на едно място думата и не я разбрах.
— Не… ами… в „Хогуортс“ едва ли ще намериш книга, в която да има подробности за хоркруксите, Том. Това е сред най-черните магии, много черна наистина — натърти Слъгхорн.
— Но вие, сър, очевидно знаете всичко за тях. Магьосник като вас… извинете, но щом не можете да ми кажете… просто си помислих, че ако има човек, който би могъл да ми обясни, то това сте именно вие, та реших да попитам…
Хари си рече, че всичко — колебанието, нехайният тон, премерените ласкателства — е много убедително, без преиграване. Самият той твърде често се беше опитвал да откопчи сведения от хора, които не желаят да ги дават, и нямаше как да не признае, че Том Риддъл владее това умение до съвършенство. Личеше, че желанието му да се добере до информацията наистина е много, много голямо и затова е обмислял седмици наред как точно да подходи.
— Е… — подхвана Слъгхорн, но вместо да погледне Риддъл, започна да си играе с панделката върху кутията със захаросан ананас, — е, нищо не пречи, естествено, да ти обясня в най-общи линии. Колкото да разбереш какво е. „Хоркрукс“ е дума, употребявана за предмет, където някой е скрил част от душата си.
— Не разбрах обаче, сър, как точно става — каза Риддъл.
Владееше напълно гласа си и въпреки това Хари долови, че се вълнува.
— Ами разкъсваш душата си — поясни Слъгхорн — и скриваш част от нея в предмет извън тялото си. После, ако някой нападне или унищожи тялото ти, не можеш да умреш, защото част от душата ти е останала скрита и непокътната. Но съществувание в такъв вид, разбира се…