Лицето на Слъгхорн се сгърчи, а Хари неволно си спомни думи, които бе чул преди близо две години:
„Бях изтръгнат от тялото си, превърнах се в нещо, по-нищожно от дух, по-нищожно от най-жалкия призрак… но все пак останах жив.“
— Малцина биха го поискали, наистина малцина, Том. За предпочитане е да умреш.
Но жаждата на Риддъл вече личеше, той не можеше да скрие желанието си да се добере до тайната, изписано вече и на лицето му.
— Как разкъсваш душата си?
— Разбери, че душата би трябвало да си остане цяла и невредима — наблегна притеснен Слъгхорн. — Разкъсаш ли я, вършиш насилие срещу природата.
— Но как се прави?
— Със злодеяние, с най-страшното от всички злодеяния. Като убиеш някого. Убийството разкъсва душата. Магьосникът, решил да създаде хоркрукс, обръща вредата в своя полза: вгражда откъснатото парче душа…
— Вгражда го? Но как…
— Има заклинание, не ме питай, не знам! — отсече Слъгхорн и заклати глава като стар слон, отпъждащ досадни комари. — Имам ли вид на човек, който е опитвал… имам ли вид на убиец?
— Не, разбира се, че не, сър — побърза да каже Риддъл. — Извинявайте… Не исках да ви обидя…
— Не съм, не съм се обидил ни най-малко — кисело рече Слъгхорн. — Естествено е да проявяваш любопитство към такива неща… магьосници с определена нагласа винаги са имали влечение към тази страна на магията…
— Да, сър — каза Риддъл. — Но все пак не разбрах едно… просто от любопитство… само един хоркрукс върши ли работа? Само веднъж ли можеш да разкъсаш душата си? Няма ли да е по-добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен? Нали седем е числото с най-голяма магическа сила, няма ли седем…
— Брадата на Мерлин, Том! — изписка Слъгхорн. — Седем! Не е ли ужасно да замисляш дори едно убийство! При всички положения… е ужасно изобщо да разделяш душата… но да я разкъсваш на седем парчета…
Сега вече Слъгхорн изглеждаше силно разтревожен: гледаше Риддъл така, сякаш за пръв път го виждаше ясно, и Хари усети, че учителят вече съжалява, задето изобщо е приел този разговор.
— Това, което обсъждаме — изпелтечи той, — са си само догадки, нали? В сферата на науката…
— Да, разбира се, сър! — съгласи се веднага Риддъл.
— И все пак, Том… не разгласявай какво съм ти казал, в смисъл… какво сме обсъждали. Хората няма да погледнат с добро око, ако разберат, че сме си говорили за хоркрукси. Тази тема е забранена в „Хогуортс“… Дъмбълдор направо ще побеснее…
— Ще мълча като гроб, сър — обеща Риддъл и си тръгна.
Преди това обаче Хари зърна лицето му — на него беше изписано същото необуздано щастие като в първия миг, когато Том беше разбрал, че е магьосник, щастие, от което красивите му черти не изпъкваха, а напротив — ставаха някак по-нечовешки…
— Благодаря ти, Хари! — рече тихо Дъмбълдор. — Да тръгваме…
Когато Хари се приземи обратно в кабинета, директорът вече седеше зад писалището. Хари също седна и зачака той пръв да заговори.
— Отдавна се надявам да се добера до това доказателство — обясни накрая Дъмбълдор. — То потвърждава предположението, по което работя, показва ми, че съм прав и тепърва трябва да се извърви дълъг път…
Изведнъж Хари забеляза, че всички някогашни директори и директорки по портретите по стените са се събудили и слушат разговора им. Един едър като канара вълшебник с червен нос дори беше извадил слухова тръба.
— Е, Хари — рече Дъмбълдор. — Сигурен съм, че си схванал какво означава онова, което току-що чухме. Том Риддъл е бил на твоята възраст плюс-минус няколко месеца, а вече е правел всичко възможно да разбере как да стане безсмъртен.
— Значи смятате, че е успял, така ли, сър? — попита Хари. — Направил е хоркрукс? И благодарение на това не е умрял, когато ме нападна? Имал е някъде скрит хоркрукс? Частица от душата му, която е била на сигурно място?
— Една… или повече части — потвърди Дъмбълдор. — Чу какво каза Волдемор: искаше да научи най-вече мнението на Хорас какво ще се случи с магьосник, който е създал повече от един хоркрукс… какво ще стане с магьосник, до такава степен решен да избегне смъртта, че е готов да извърши не едно, а няколко убийства… да разкъсва отново и отново душата си, за да я вгради в няколко хоркрукса, скрити на различни места. Никоя книга не би могла да му предостави такава информация. Поне доколкото знам аз… и сигурен съм — доколкото е знаел и Волдемор, — няма магьосник, който да е разкъсвал душата си на повече от две части. — Известно време Дъмбълдор мълча, за да събере мислите си, сетне продължи: — Преди четири години се сдобих с нещо, което разтълкувах като доказателство, че Волдемор е разкъсал душата си.