— На него, на него… кой е казал, че е момче?
— Вече сме го обсъждали — сърдито напомни Хари. — Принц, Хърмаяни, Принц!
— Ами да, Принц! — подвикна тя с червени петна, пламнали по бузите й, и извади от джоба си много стара вестникарска страница, която остави с трясък на масата пред Хари. — Виж това тук! Виж снимката!
Той вдигна разпадащата се страница и се взря в мърдащата, пожълтяла от времето фотография. Рон също се надвеси да види. На снимката имаше кльощаво момиче на около петнайсетина години. Не беше хубаво, изглеждаше и нацупено, и смутено, беше с дебели вежди и издължено бледо лице. Под фотографията имаше и текст: Айлийн Принц, капитан на отбора по златни наплюващи топчета на „Хогуортс“.
— Е? — попита Хари, докато преглеждаше набързо дописката, към която беше снимката — в нея се разказваше скучна история за училищните турнири.
— Казвала се е Айлийн Принц. Принц, Хари.
Двамата се погледнаха и той схвана какво се опитва да му обясни Хърмаяни. Избухна в смях.
— Не може да бъде!
— Какво?
— Нима смяташ, че тя е била Нечистокръвната?… О, не ме разсмивай!
— Защо да не е тя? В магьосническия свят, Хари, няма истински принцове. Това е или прякор, или измислена титла, която някой си е сложил, но може и да е истинско име, нали? Не, чуй ме! Ако баща й, да речем, е бил магьосник с фамилно име „Принц“, а майка й е била мъгълка, тя преспокойно би могла да бъде „нечистокръвната Принц“!
— Да, много изобретателно, Хърмаяни, няма що…
— А защо не! Може би се е гордеела, че е наполовина Принц!
— Виж какво, Хърмаяни, мога да ти кажа, че това изобщо не е било момиче.
— Истината е, че според теб едно момиче не може да бъде толкова умно — кипна Хърмаяни.
— Не може да съм край теб вече пет години и да не смятам момичетата за умни! — отвърна Хари, жегнат от думите й. — Съдя от начина, по който е писал. Просто знам, че Принца е бил момче, усещам го. Това момиче няма нищо общо. Между другото, откъде взе вестника?
— От библиотеката — обясни Хърмаяни, както би могло да се очаква. — Там, горе, се пази цяла колекция от „Пророчески вести“. Е, ако успея, ще изровя още нещо за Айлийн Принц.
— Щом ти доставя удоволствие — тросна се Хари.
— Да, доставя ми — каза Хърмаяни. — И първото място, където ще проверя — изстреля тя вече след като отиде при отвора в портрета, — е архивът с награди за отвари!
Известно време Хари гледа свъсен подире й, сетне продължи да съзерцава притъмняващото небе.
— Просто не може да преглътне, че си станал по-добър от нея по отвари — отбеляза Рон и отново се зачете в „Хиляда магически билки и плесени“.
— Нали не ме смяташ за луд, задето искам да си прибера учебника?
— Разбира се, че не — увери го убедено Рон. — Той… този Принц е бил гений… ако не беше драснал онова за безоара… — Той прокара многозначително пръст пред гърлото си. — Нямаше да доживея да го обсъждам, нали? Далеч съм от мисълта, че проклятието, което си приложил на Малфой, е чудесно…
— Аз също — побърза да уточни Хари.
— Но той се оправи, нали? За нула време отново е на крака.
— Да — потвърди Хари и всичко беше истина, но още го мъчеха леки угризения на съвестта. — Благодарение на Снейп…
— Тази събота пак ли ще изтърпяваш наказание при Снейп? — продължи Рон.
— Да, и следващата, и по̀ следващата — въздъхна Хари. — И ми намеква, моля ти се, че ако до края на срока не подредя всички кашони, ще продължим и догодина.
Тези наказания му се виждаха особено досадни, защото му ядяха и без това ограниченото време, което можеше да прекарва с Джини. Напоследък всъщност често се питаше дали Снейп не го знае, понеже го държеше до все по-късно и му подмяташе, че пропуска хубавото време и различните възможности, които то предлага.
Хари беше изтръгнат от тези горчиви размисли, когато до него изникна Джими Пийкс, който държеше пергаментов свитък.
— Благодаря, Джими… ей, от Дъмбълдор е! — възкликна развълнувано Хари, разгъна пергамента и го прегледа. — Вика ме да отида незабавно в кабинета му!
Двете момчета се спогледаха.
— Леле! — прошепна Рон. — Смяташ ли… дали не е намерил…
— Най-добре е да отида и да разбера, нали? — рече Хари и скочи на крака.
Изхвърча от общата стая, понесе се като вихър по коридора на седмия етаж и там не подмина никого, освен Пийвс, който профуча в обратната посока, като по стар навик замери Хари с парчета тебешир и се изкиска, понеже заобиколи защитното му заклинание. После Пийвс се скри и в коридорите стана тихо: до вечерния час имаше само петнайсет минути и повечето ученици се бяха прибрали по общите стаи.