— Тъкмо съм тръгнал при него — уточни момчето. — Вика ме. Можем да отидем заедно.
— О, добре, щом е така! — усмихна се професор Трелони. Наведе се, грабна бутилките от шери и ги натика най-безцеремонно в голямата синьо-бяла ваза в една ниша наблизо. — Липсваш ми в часовете, Хари — допълни сърцераздирателно учителката, когато двамата тръгнаха заедно. — Никога не си имал дарба за пророк… но беше прекрасен обект…
Хари не отговори, беше се чувствал ужасно като обект на несекващите предсказания на професор Трелони за скорошна гибел.
— Опасявам се — продължи тя, — че крантата… пардон, кентавърът, не разбира нищичко от гледане на карти. Попитах го като пророчица пророк дали и той не е доловил далечните вибрации на надвисналото бедствие. Но той само дето не се изсмя. Представяш ли си? — подвикна доста истерично професор Трелони и Хари усети силната миризма на шери, макар че бутилките вече бяха останали далеч. — Конят може би е чул да се говори, че не съм наследила способностите на прапрабаба си. Завистниците от години сеят такива слухове. Знаеш ли, Хари, какво казвам на такива хора? Щеше ли Дъмбълдор да ме пусне да преподавам в това велико училище, толкова години да ми оказва такова голямо доверие, ако не се бях доказала пред него?
Хари изломоти нещо нечленоразделно.
— Добре си спомням първия разговор с Дъмбълдор — продължи гърлено професор Трелони. — Той, разбира се, беше възхитен, силно възхитен… Бях отседнала в „Свинската глава“, което, между другото, не ти препоръчвам… там, мило момче, гъмжи от дървеници, но средствата ми бяха оскъдни. Дъмбълдор беше така любезен да ме посети в моята стая в странноприемницата. Започна да ме разпитва надълго и нашироко… Трябва да призная, че в началото ми се стори злонамерен към пророкуването… помня също, че се почувствах някак странно, онзи ден не бях яла много… после обаче…
Тук Хари започна да внимава за пръв път, защото знаеше какво се е случило после: професор Трелони беше направила пророчеството, променило хода на целия му живот — пророчеството за него и Волдемор.
— После обаче бяхме грубо прекъснати от Сивиръс Снейп!
— Какво?
— Да, пред вратата настана суматоха, тя се отвори рязко и онзи недодялан съдържател стоеше отпред заедно със Снейп, който дърдореше някакви небивалици как се бил объркал по стълбите, но на мен ми мина през ума, че е бил заловен, докато е подслушвал разговора ми с Дъмбълдор… по онова време и Снейп търсеше работа и безспорно е искал да чуе как преминава събеседването. След това Дъмбълдор изглеждаше много по-склонен да ми даде мястото и аз си рекох, Хари, че това е станало, защото той е оценил огромната разлика между моите скромни обноски и ненатрапваща се дарба и онзи нахален млад натрапник, който не се свенеше дори да подслушва пред ключалките… Хари, момчето ми?…
Тя погледна през рамо, защото едва сега беше забелязала, че Хари вече не е до нея — той беше спрял и сега двамата стояха на три метра един от друг.
— Хари! — повтори несигурно професор Трелони. Лицето му явно беше станало бяло като платно, защото преподавателката изглеждаше угрижена и уплашена. Хари продължаваше да стои като попарен, а вълните на потреса го заливаха една подир друга и заличаваха всичко, освен информацията, укривана толкова дълго от него…
Значи именно Снейп е подслушал пророчеството! Значи именно Снейп е занесъл новината на Волдемор! Именно Снейп заедно с Питър Петигрю е тласнал Волдемор да тръгне да преследва Лили, Джеймс и техния син…
В този миг нищо друго нямаше значение за Хари.
— Хари! — повика го пак професор Трелони. — Хари… Мислех, че отиваме заедно при директора?
— Вие стойте тук — рече й той с изтръпнали устни.
— Но, мило момче… Смятах да му разкажа как съм била нападната в стаята…
— Стойте тук! — повтори ядно Хари.
Учителката го погледна възмутена, а той притича покрай нея, зави и излезе в коридора на Дъмбълдор, където на стража стоеше самотното грозилище от водоливника. Хари му изкрещя паролата и хукна по подвижната спираловидна стълба, като взимаше по три стъпала наведнъж. Не почука, а направо заблъска по вратата на Дъмбълдор, а спокойният глас рече „Влез“ вече след като Хари беше нахълтал в кабинета.
Фениксът Фоукс се извърна и лъскавочерните му очи проблеснаха с отразеното злато на залеза отвън. Дъмбълдор стоеше на прозореца и хванал в ръка дълго черно пътно наметало, гледаше към парка.
— Е, Хари, обещах ти, че ще можеш да дойдеш с мен.
За миг-два Хари не го разбра: разговорът с Трелони беше заличил всичко останало в съзнанието му и мозъкът му сякаш работеше много бавно.