— Хари… — подхвана Хърмаяни с неимоверно разширени от ужас очи.
— Нямам време за спорове! — спря я Хари. — Вземи и това… — пъхна той чорапите в ръцете на Рон.
— Благодаря — рече той. — Ъъъ… но защо са ми чорапи?
— Чорапи не ти трябват, трябва ти онова, което е увито в тях — Феликс Фелицис. Разделете си го тримата с Джини. Поздрави я от мен. Е, тръгвам, Дъмбълдор ме чака…
— Недей! — викна Хърмаяни, защото Рон извади благоговейно малката стъкленичка със златиста отвара. — На нас не ни трябва, вземи я ти, не се знае на какво ще се натъкнеш.
— Аз ще се оправя, нали съм с Дъмбълдор! — успокои я Хари. — Искам вие да сте добре… не ме гледай така, Хърмаяни, хайде, чао…
И забърза обратно през дупката в портрета към входната зала.
Дъмбълдор чакаше пред дъбовата врата. Обърна се, когато Хари излезе тичешком на най-горното каменно стъпало — едва си поемаше въздух и отстрани в хълбока го прорязваше остра болка.
— Бих искал да си сложиш мантията невидимка — каза Дъмбълдор и изчака Хари да се заметне с нея, после добави: — Чудесно! Тръгваме ли?
Без да губи и миг, той заслиза по външното каменно стълбище в пътно наметало, което почти не помръдваше в застиналия летен въздух. Хари забърза до него под мантията невидимка, още не можеше да си поеме дъх и беше плувнал в пот.
— Но какво ще си помислят, професоре, когато ви видят, че заминавате? — попита той, защото отново се беше сетил за Малфой и Снейп.
— Че отивам да пийна нещо в Хогсмийд — обясни ведро Дъмбълдор. — Понякога наминавам при Розмерта, случва се да посетя и „Свинската глава“… или поне така изглежда. Това е един от най-добрите начини да прикриеш накъде всъщност си поел.
Тръгнаха в сгъстяващия се здрач по алеята. Въздухът беше изпълнен с уханието на топла трева, на езерна вода и на дим от накладен с дърва огън, идващ откъм къщата на Хагрид. На Хари му беше трудно да повярва, че са се отправили към нещо опасно и страшно.
— Професоре — подхвана той тихо, когато пред тях изникна портата в долния край на алеята, — ще се магипортираме ли?
— Да — потвърди Дъмбълдор. — Сега, струва ми се, вече знаеш как да се магипортираш?
— Да — каза Хари, — но нямам разрешително.
Усети, че е най-добре да бъде откровен: само това оставаше — да провали всичко, като се озове на стотина-двеста километра от мястото, накъдето бяха тръгнали!
— Нищо, пак ще ти помогна — успокои го Дъмбълдор. Излязоха от портата и закрачиха в потъналия в сумрак безлюден път за Хогсмийд. Докато вървяха, се мръкваше все повече, а щом излязоха на главната улица в селото, вече беше паднала истинска нощ. От прозорците над магазините мигаха светлинки и когато наближиха „Трите метли“, Дъмбълдор и Хари чуха хрипливи викове.
— И да не влизаш повече! — изкрещя Мадам Розмерта, след като изхвърли един размъкнат магьосник. — О, Албус, здравей… много късно…
— Добър вечер, Розмерта, добър вечер… извинявай, но отивам в „Свинската глава“… Ей, да не се разсърдиш, днес просто искам по-спокойна обстановка…
След миг те завиха и тръгнаха по една от пресечките, където табелата на „Свинската глава“ поскърцваше, въпреки че не духаше и най-лек ветрец. За разлика от „Трите метли“ кръчмата май беше съвсем празна.
— Не е нужно да влизаме — пошушна Дъмбълдор, докато се оглеждаше. — Важното е да не ни види никой… а сега допри длан върху ръката ми, Хари. Не се налага да стискаш силно, аз само ще те направлявам. Броя до три: едно… две… три…
Хари се обърна. Веднага го обзе ужасното усещане, че го промушват през тънък гумен маркуч, той не можеше да диша, всяка частица от него сякаш бе подложена на непоносим натиск и точно когато си мислеше, че ще се задуши, невидимите обръчи се разхлабиха, той се изправи сред хладния мрак и дълбоко пое от свежия солен въздух.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
ПЕЩЕРАТА
Хари долови миризма на сол и чу разбиващи се вълни, мразовитият ветрец разроши косата му и той видя пред себе си осветено от луната море и звездно небе. Стоеше на висока издадена черна скала, а водата долу се плискаше и пенеше. Погледна през рамо. Зад него се възправяше отвесна урва, гладка и безлика. Имаше няколко големи скални къса като този, на който стояха с Дъмбълдор — сякаш в някакво отколешно време се бяха откъртили от лицето на урвата. Гледката беше потискаща и сурова, нямаше и едно дърво, поне малко тревица или пясък, които да омекотяват морето и скалите.
— За какво си мислиш? — рече Дъмбълдор с такъв тон, сякаш го питаше дали мястото е добро за излет.
— Нима са водили тук хлапетата от сиропиталището? — изуми се Хари, който не можеше да си представи по-неподходящо за екскурзия място.