— Не точно тук — отвърна Дъмбълдор. — По-нататък между скалите отзад има нещо като селце. Според мен са водили децата там, за да подишат морски въздух и да погледат вълните. Не, мисля, че тук са идвали само Том Риддъл и невръстните му жертви. Никой мъгъл не може да се добере до тази скала, освен ако не е изключително добър катерач, а не може да се стигне и с лодка, защото водата около зъберите е твърде опасна. Смятам, че Риддъл се е спуснал долу и магията му е послужила по-добре, отколкото въжета. Довел е със себе си двамата малчугани вероятно заради удоволствието да ги сплаши. Мисля, че те достатъчно са се намъчили и докато стигнат дотук, нали?
Хари отново извърна очи нагоре към урвата и усети как го побиват тръпки.
— Но крайната цел на пътешествието — и неговото, и нашето — е малко по-нататък. Ела.
Дъмбълдор отведе Хари досами ръба на скалата, където имаше няколко назъбени ниши, нещо като естествени стъпала надолу към огромните камъни най-близо до урвата, които наполовина бяха във водата. Спускането беше опасно и заради изсъхналата си ръка Дъмбълдор се движеше бавно. Скалите в ниското бяха хлъзгави от морската вода. Хари усети как по лицето го шибат студени солени пръски.
— Лумос! — каза Дъмбълдор, като стигна при най-близкия до отвесната урва камък.
На метър-два от мястото, където се беше навел, по тъмната повърхност на водата блеснаха хиляди точици златна светлина, черната стена на канарата отстрани също се озари.
— Виждаш ли? — попита тихо Дъмбълдор, като вдигна малко по-високо магическата си пръчка.
Хари съгледа в урвата широка пукнатина, в която се плискаше тъмна вода.
— Нали нямаш нищо против да се понамокриш?
— Не — отвърна Хари.
— В такъв случай махни мантията невидимка, сега вече не ти трябва, и да се гмурнем.
С неочаквана пъргавина на много по-млад мъж Дъмбълдор се плъзна от камъка, цопна в морето и заплува в съвършен бруст към тъмния процеп върху лицето на урвата, като държеше между зъбите си светещата магическа пръчка. Хари свали мантията невидимка, напъха я в джоба си и го последва.
Водата беше ледена, подгизналите му дрехи се издуха около него и го затеглиха надолу като тежест. Поемайки си дълбоко въздух, изпълнил ноздрите му с острата миризма на сол и водорасли, Хари се насочи след трепкащата смаляваща се светлинка, която навлизаше все по-надълбоко в канарата.
Не след дълго процепът се разшири и се превърна в тъмен тунел, а Хари предположи, че по време на прилив той се пълни с вода. Хлъзгавите стени бяха едва на метър една от друга и в мърдащата светлинка на магическата пръчка на Дъмбълдор проблясваха като влажен катран. Малко по-навътре тунелът зави наляво и Хари видя, че продължава нататък в скалата. Пак заплува подир Дъмбълдор, от време на време върховете на вкочанените му пръсти опираха в грапавия мокър камък.
После Хари видя как Дъмбълдор излиза от водата пред него, сребърната му коса и черната мантия заблещукаха. Когато стигна до същото място, забеляза, че има стъпала, които водят към голяма пещера. Качи се по тях, от мокрите му дрехи се стичаше вода, и като трепереше неудържимо, се изправи в застиналия леден въздух.
Дъмбълдор стоеше в средата на пещерата с високо вдигната магическа пръчка и се въртеше бавно на едно място, за да огледа стените и тавана.
— Да, тук е — каза той.
— Откъде знаете? — прошепна Хари.
— На мястото е правена магия — лаконично обясни Дъмбълдор.
Хари не можеше да определи защо трепери като листо — дали заради студа, просмукал се до костите му, или защото също бе усетил направените заклинания. Продължи да гледа как Дъмбълдор се върти на място — явно беше насочил вниманието си към неща, невидими за момчето.
— Това е само преддверието, входната зала — обясни след миг-два Дъмбълдор. — Трябва да проникнем във вътрешността… от тук нататък ще се наложи да преодоляваме препятствия, оставени не от природата, а от Лорд Волдемор.
Приближи се до стената на пещерата и я помилва с почернелите си пръсти, като нашепваше думи на странен език, които Хари не разбра. Обиколи два пъти цялата пещера: докосваше колкото може повече от грапавия камък и от време на време спираше, за да прокара напред-назад пръсти по едно или друго място, докато накрая се закова и долепи плътно длан до стената.
— Тук — оповести той. — Ще минем оттук. Входът е скрит.
Хари не го попита откъде е разбрал. Никога дотогава не беше виждал магьосник да се справя по този начин, само като гледа и докосва, отдавна обаче беше проумял, че трясъците и пушекът по-често издават неспособност, отколкото опитност.