Дъмбълдор се дръпна от стената на пещерата и насочи магическата си пръчка към камъка. За миг върху мястото изникнаха огненобели очертания на свод, сякаш зад пукнатината сияеше ярка светлина.
— У-успяхте! — каза Хари през тракащи зъби, но още преди думите да са излезли от устата му, очертанията се заличиха и скалата пак си стана гола и плътна, както преди.
Дъмбълдор се обърна.
— Извинявай, Хари, забравих! — възкликна той, насочи магическата си пръчка към него и дрехите му веднага станаха топли и сухи, сякаш са били държани пред бумтящ огън.
— Благодаря! — признателно рече момчето, ала Дъмбълдор отново беше насочил вниманието си към плътната стена на пещерата.
Не се опита да прилага други магии, само впери съсредоточен поглед в нея, сякаш там беше написано нещо прелюбопитно. Хари не смееше да помръдне, не искаше да го разсейва.
После, след цели две минути, Дъмбълдор прошепна:
— О, не може да бъде! Толкова грубо!
— Какво има, професоре?
— Струва ми се, че от нас се иска да платим, за да влезем — обясни той, после пъхна здравата си ръка под мантията и извади къс сребърен нож като онези, с които Хари режеше съставките за отвари.
— Да платим ли? — учуди се момчето. — Трябва да дадем нещо на вратата?
— Да — потвърди Дъмбълдор. — Ако не греша — кръв.
— Кръв ли?
— Казах ти, че е грубо — допълни директорът презрително, дори разочаровано, сякаш Волдемор не беше оправдал очакванията му. — Както, сигурен съм, вече си се досетил, замисълът е врагът да се омаломощи, преди да влезе. И този път Лорд Волдемор не е схванал, че има много по-ужасни неща от физическото нараняване.
— Да, но все пак, ако можем да го избегнем… — възрази Хари, който беше понесъл достатъчно болка, за да е готов за още.
— Понякога обаче е неизбежно — рече Дъмбълдор, като тръсна нагоре ръкава на мантията си и оголи китката на пострадалата си ръка.
— Професоре! — опита се да го спре Хари и тръгна към Дъмбълдор, който беше вдигнал ножа. — Нека аз. Аз съм…
Не знаеше какво да каже: че е по-млад, по-здрав? Но директорът само се усмихна. Блесна сребро, внезапно бликна алена струя, скалата се изпъстри с тъмни лъскави капки.
— Много мило от твоя страна, Хари! — рече Дъмбълдор, прокара върха на магическата си пръчка над дълбокия разрез, който беше направил върху собствената си ръка, и той зарасна веднага, точно както Снейп беше изцерил раните на Малфой. — Ала твоята кръв е по-ценна от моята. О, май успяхме!
Върху стената отново бяха изникнали огненосребристите очертания на свод, които този път не се заличиха: напръсканата с кръв скала в очертанията му просто изчезна, но остави отвор към непрогледна тъмнина.
— След мен — подкани Дъмбълдор и тръгна през свода, следван по петите от Хари, който пътем също припряно запали магическата си пръчка.
Натъкнаха се на зловеща гледка: стояха край голямо черно езеро, толкова огромно, че не се виждаше отсрещният бряг, а пещерата бе толкова висока, че таванът й също не се забелязваше. Далеч, сякаш в средата на езерото, сияеше обвита в мъглица зеленикава светлина, която се отразяваше в абсолютно застиналата вода долу. Единствено зеленикавото сияние и светлината на двете пръчки нарушаваха кадифения мрак, макар че лъчите им не стигаха докъдето беше очаквал Хари. Тъмнината беше някак по-наситена от обикновено.
— Да вървим — промълви Дъмбълдор. — Много внимавай да не стъпиш във водата. Стой близо до мен.
Тръгна покрай езерото, а Хари го последва, като вървеше плътно зад него. Стъпките им по тесния скалист ръб, обрамчил водата, кънтяха и издаваха жвакащи звуци. Двамата крачеха ли, крачеха, а гледката си оставаше все същата: от едната страна беше грапавата стена на пещерата, от другата — ширналата се гладка стъклена чернилка, точно в средата на която се мержелееше тайнственото зеленикаво сияние. На Хари мястото и тишината му се струваха потискащи и плашещи.
— Професоре! — обади се той накрая. — Смятате, че хоркруксът е тук ли?
— О, да — потвърди Дъмбълдор. — Да, сигурен съм, че е тук. Въпросът е как да стигнем до него.
— Не можем ли… не можем ли просто да опитаме с призоваваща магия? — рече Хари, убеден, че предложението му е много глупаво, но колкото и да не му се щеше да си признае, искаше час по-скоро да се махнат от това място.
— Можем, разбира се! — възкликна Дъмбълдор и спря толкова внезапно, че Хари насмалко да се блъсне в него. — Защо не го направиш ти?
— Аз ли? О… добре…
Не го беше очаквал, но се прокашля и каза високо с вдигната магическа пръчка:
— Акцио хоркрукс!
На пет-шест метра от тях със звук като от взрив над черната вода се стрелна нещо много голямо и бледо, ала още преди Хари да види какво е, то отново изчезна, шльопна във водата, като разплиска по огледалната повърхност високи силни вълни. Хари отскочи потресен назад и се удари в стената, после с все още разтуптяно сърце се обърна към Дъмбълдор.