— Не може ли…
— Имам ли я?
— Но…
— Дай ми думата си, Хари?
— Аз… добре, но…
Ала още преди Хари да е продължил с възраженията, Дъмбълдор потопи кристалния бокал в отварата. За стотна от секундата момчето се надяваше, че и с чашата той няма да успее да докосне течността, но кристалът потъна както нищо друго под повърхността и когато бокалът беше пълен догоре, Дъмбълдор го доближи до устата си.
— За твое здраве, Хари!
После го пресуши. Хари го наблюдаваше ужасен, с ръце, вкопчени в ръба на каменния съд толкова здраво, че върховете на пръстите му изтръпнаха.
— Професоре! — подхвана той разтревожен, когато Дъмбълдор свали празната чаша. — Как се чувствате?
Мъжът поклати глава, без да отваря очи. Хари се запита дали не го боли. Дъмбълдор отново топна слепешком чашата в съда, напълни я и повторно пресуши съдържанието.
Без да продумва, изпи три пълни догоре бокала от отварата. После, някъде по средата на четвъртия, залитна и падна напред върху съда. Очите му още бяха затворени, дишаше трудно.
— Професор Дъмбълдор! — повика го с напрегнат глас Хари. — Чувате ли ме?
Той не отговори. Лицето му трепкаше, сякаш Дъмбълдор спеше дълбоко, но сънуваше кошмар. Вече не държеше така здраво бокала и отварата бе на път да се излее. Хари се пресегна и сграбчи кристалната чаша.
— Професоре, чувате ли ме? — повтори на висок глас, който отекна в пещерата.
Дъмбълдор въздъхна и заговори така, че Хари не позна гласа му, защото никога дотогава не беше чувал директора толкова уплашен.
— Не искам… не ме принуждавай…
Хари се взря в пребледнялото лице, което познаваше толкова добре, в гърбавия нос и очилата с форма на полумесеци — чудеше се какво да прави.
— Не ми харесва… не искам повече — простена Дъмбълдор.
— Вие… вие не можете да спрете, професоре — напомни Хари. — Трябва да продължите да пиете отварата, забравихте ли? Казахте ми, че не бива да спирате. Хайде…
Мразеше се, беше отвратен от онова, което вършеше, но въпреки това вкара насила ръба на бокала в устата на Дъмбълдор и го надигна, така че той да изпие остатъка от отварата вътре.
— Не — изпъшка Дъмбълдор, а Хари топна отново бокала в каменния съд и го напълни. — Не искам… не искам… остави ме…
— Всичко е наред, професоре — каза с разтреперана ръка Хари. — Всичко е наред, аз съм тук…
— Накарай го да спре, накарай го да спре! — простена Дъмбълдор.
— Да… да, това ще го спре — излъга Хари.
Изля съдържанието на бокала в отворената му уста.
Дъмбълдор изпищя, звукът прокънтя из просторната пещера над мъртвата черна вода.
— Не, не, не… не… не мога, не мога, не ме принуждавай, не искам…
— Всичко е наред, професоре, всичко е наред! — каза високо Хари, а ръцете му се тресяха и той едва загреба шестия бокал отвара — сега вече каменният съд беше наполовина празен. — С вас не става нищо лошо, вие сте в безопасност, това не се случва наистина, кълна се… хайде, пийте, пийте де…
И Дъмбълдор започна да пие послушно, сякаш Хари му е дал противоотрова, но след като пресуши бокала, се свлече на колене и се разтрепери неудържимо.
— Аз съм виновен, аз съм виновен — изхлипа, — много те моля, накарай го да спре, знам, знам, че сгреших, о, много те моля, накарай го да спре и аз никога вече няма да…
— Това ще го спре, професоре — обеща с пресеклив глас Хари, докато изливаше в устата му седмата чаша отвара.
Дъмбълдор започна да се гърчи, сякаш беше наобиколен от невидими инквизитори, замахна с ръка, като едва не събори отново напълнения бокал в треперещите ръце на Хари, и простена:
— Не им причинявайте болка, недейте, моля ви, моля ви, аз съм виновен, мен наранете…
— Хайде, изпийте това, изпийте го, всичко ще бъде наред — взе да го убеждава отчаяно Хари, а Дъмбълдор се подчини и този път, като отвори уста, но продължи да стиска очи и да трепери от глава до пети.
После падна напред с писъци и заудря с юмруци по земята, а Хари напълни деветия бокал.
— Много ви моля, много ви моля, недейте… не, не това, готов съм на всичко…
— Просто пийте, професоре, просто пийте…
Дъмбълдор изпи отварата като дете, умиращо от жажда, сетне обаче ревна отново, сякаш всичко отвътре му гореше.
— Недей повече, моля те, недей…
Хари загреба десети бокал от отварата и усети как кристалът продращи по дъното на каменния съд.
— Почти приключваме, професоре, изпийте я… хайде, пийте…
Хвана Дъмбълдор през раменете, за да го закрепи, и той отново пресуши чашата, но когато Хари се изправи, за да я напълни за пореден път, Дъмбълдор запищя от болка, каквато явно не бе изпитвал дотогава: