— Искам да умра! Искам да умра! Нека да спре, нека да спре, искам да умра!
— Пийте, професоре, пийте…
Дъмбълдор изпи отварата и веднага след това ревна:
— УБИЙ МЕ!
— Ето тази тук… тази тук и край! — изхлипа Хари. — Само я изпийте… и край… край!
Дъмбълдор загълта отварата в бокала, изпи я до последната капчица и после с тежка хъхреща въздишка се просна по лице.
— Не! — изкрещя Хари, който се беше изправил, за да напълни отново чашата, но вместо това я изпусна в каменния съд, стрелна се към Дъмбълдор и го обърна по гръб: очилата му се бяха изкривили на една страна, устата му беше отворена, очите бяха стиснати. — Не — повтори Хари и го разтресе, — не, не сте мъртъв, казахте, че не е отрова, събудете се, събудете се, чухте ли… Ренервате! — извика той и насочи магическата си пръчка към гърдите на Дъмбълдор — блесна червена светлина, ала не се случи нищо. — Ренервате… професоре… моля ви…
Клепачите на Дъмбълдор трепнаха, сърцето на Хари подскочи радостно.
— Професоре, нали…
— Вода — изграчи Дъмбълдор.
— Вода — повтори задъхан Хари, — ей сега…
Скочи на крака и грабна бокала, който беше изпуснал в каменния съд — почти не обърна внимание на златния медальон с капачето, нагънат под него.
— Агуаменти! — извика и рязко насочи пръчката към бокала.
Той се напълни с бистра вода, Хари падна на колене до Дъмбълдор, надигна главата му и доближи до устните му чашата, тя обаче беше празна. Дъмбълдор простена и започна да се задъхва.
— Но аз бях измагьосал малко… чакайте… Агуаменти! — повтори той с пръчка, обърната по посока на бокала. И този път за миг в него блесна бистра вода, но когато момчето доближи чашата до устата на Дъмбълдор, водата изчезна. — Опитвам се, опитвам се! — възкликна отчаяно Хари, ала му се стори, че Дъмбълдор вече не го чува: беше се претърколил на една страна и дишаше тежко, сякаш с предсмъртни хрипове. — Агуаменти… агуаменти… АГУАМЕНТИ!
И този път бокалът се напълни, после се изпразни. Сега вече дишането на Дъмбълдор почти не се чуваше. С трескаво работещ мозък Хари инстинктивно се досети за единствения начин, който му оставаше да набави вода, защото Волдемор го беше измислил точно така…
Метна се към края на скалата и топна бокала в езерото, а после го извади пълен догоре с леденостудена вода, която не изчезна.
— Професоре… ето! — изкрещя Хари и като се наведе рязко, непохватно разплиска водата по лицето на Дъмбълдор.
За друго не намери сили, защото смразяващото усещане върху свободната му ръка не беше от ледената тръпка на водата. За китката го стискаше слузеста бяла ръка и съществото, на което тя принадлежеше, го теглеше бавно назад по скалата. Повърхността на езерото вече не беше гладка като огледало, а сякаш беше кипнала и накъдето и да се обърнеше Хари, от тъмната вода изскачаха бели глави и ръце, мъже, жени и деца с хлътнали невиждащи очи, които се приближаваха към скалата: войнство от мъртъвци, надигнало се от черното езеро.
— Петрификус тоталус! — ревна Хари, като се мъчеше да се задържи върху гладката мокра повърхност на острова и насочи магическата си пръчка към инферия, вкопчил се в ръката му: той я пусна и цопна с плисък заднишком във водата.
Хари успя някак да се изправи на крака, но по скалата вече се катереха още и още инферии с кокалести ръце, които се мъчеха да се впият в хлъзгавия камък, с празни изцъклени очи, втренчени в Хари, с изпити ухилени лица и подгизнали дрипи, влачещи се подире им.
— Петрификус тоталус! — изкрещя отново Хари, после се дръпна назад и размаха яростно във въздуха магическата пръчка: шест-седем от инфериите се строполиха, но към него се насочиха други. — Импедимента! Инкарцерус!
Някои от инфериите, един-двама бяха овързани с въжета, се препънаха, ала другите, които се качваха след тях на скалата, просто прекрачиха повалените тела. Като продължаваше да разсича като със сабя въздуха, Хари викна:
— Сектумсемпра! СЕКТУМСЕМПРА!
Но макар че по мокрите дрипи на инфериите и вледенената им кожа се появиха дълбоки разрези, във вените им нямаше кръв, която да рукне: те продължаваха да вървят най-невъзмутимо с протегнати към Хари съсухрени ръце и докато отстъпваше още назад, той усети, че и в гръб са го обкръжили ръце, тънки, безплътни и студени като смъртта, че ходилата му се отлепват от земята и тези ръце го понасят бавно и сигурно към водата, където нямаше избавление, където Хари щеше да се удави и да се превърне в поредния мъртъв пазител на частица от разкъсаната душа на Волдемор…