— Успяхме, професоре! — прошепна с мъка Хари, внезапно усетил, че в гърдите го пробожда остра болка. — Успяхме! Взехме хоркрукса!
Дъмбълдор залитна към него. Отпърво Хари си помисли, че директорът е загубил равновесие заради неопитното му магипортиране, но после в светлината на далечната улична лампа видя, че лицето му е по-бледо и помръкнало от когато и да било.
— Добре ли сте, сър?
— Бил съм и по-добре — отвърна отпаднало той, макар че ъгълчетата на устните му трепнаха. — Онази отвара… не беше от най-здравословните…
И за ужас на Хари Дъмбълдор се свлече на земята.
— Професоре… всичко е наред, ще се оправите, не се притеснявайте…
Огледа се отчаяно за помощ, но наоколо нямаше никого и единственото, което хрумна на Хари, бе бързо да пренесе някак Дъмбълдор в болничното крило.
— Трябва да ви прехвърлим в училището… Мадам Помфри…
— Не — каза Дъмбълдор. — Трябва ми… професор Снейп… но едва ли… сега едва ли ще стигна далеч…
— Точно така… слушайте… ще почукам някъде, ще намеря място, където да ви приютят, после ще изтичам и ще доведа Мадам…
— Сивиръс — рече ясно Дъмбълдор. — Трябва ми Сивиръс…
— Добре тогава, Снейп… но ще се наложи да ви оставя за малко сам, за да…
Ала още преди да помръдне, Хари чу, че някой тича към тях. Сърцето му подскочи: някой ги беше видял, някой знаеше, че имат нужда от помощ, и като се обърна, съгледа Мадам Розмерта, която бързаше по тъмната улица в пухени пантофки с висок ток и копринен пеньоар, извезан със змейове.
— Докато пусках пердетата в спалнята, ви видях, че се магипортирате! Слава Богу, слава Богу, и аз не знаех какво да… но какво ти е, Албус?
Тя спря запъхтяна и се взря с широко отворени очи надолу към Дъмбълдор.
— Ранен е — обясни Хари. — Мадам Розмерта, може ли да постои в „Трите метли“, докато аз отида до училището и доведа някого на помощ?
— Не можеш да отидеш сам! Не знаеш ли… не си ли видял?
— Ако ми помогнете и го придържате, мисля, че можем да го заведем дотам — каза Хари, без да я слуша.
— Какво се е случило? — попита Дъмбълдор. — Какво има, Розмерта?
— Черния знак, Албус…
И тя посочи небето по посока към „Хогуортс“. При тези думи Хари беше плиснат от страх… после се обърна и погледна.
И наистина в небето над училището висеше пламтящият зелен череп със змия вместо език — знакът, който смъртожадните оставяха след себе си всеки път щом проникнеха в някоя сграда… и убиеха човек…
— Кога се появи? — попита Дъмбълдор и стисна до болка рамото на Хари в опит да се изправи.
— Явно само преди няколко минути, нямаше го, когато изведох котката, но щом се качих горе…
— Трябва незабавно да се върнем в замъка — рече Дъмбълдор. — Розмерта, нужен ни е превоз… метли — допълни той и макар да се олюля леко, очевидно напълно владееше положението.
— Имам две зад тезгяха — отвърна тя с много уплашен вид. — Да изтичам ли да ги донеса?
— Не, Хари ще го направи.
Момчето веднага вдигна магическата си пръчка.
— Акцио метлите на Розмерта!
След миг чуха силен трясък, защото входната врата на кръчмата се беше отворила и на улицата бяха излетели две метли, които се втурнаха да се надпреварват към Хари, после спряха с леко трептене на равнището на кръста му.
— Ако обичаш, Розмерта, съобщи в министерството — помоли Дъмбълдор, докато яхваше по-близката метла. — Може би още никой в „Хогуортс“ не е разбрал, че се е случило нещо… Хари, слагай мантията невидимка.
Момчето я извади от джоба си и се заметна с нея, после възседна метлата. Мадам Розмерта вече ситнеше бързо към кръчмата си, когато Хари и Дъмбълдор се оттласнаха от земята и се извисиха във въздуха. Докато летяха шеметно към замъка, Хари току поглеждаше встрани към Дъмбълдор, готов да го сграбчи, ако тръгне да пада, ала Черния знак явно му беше подействал като стимулант: директорът се беше надвесил ниско над метлата с вперени в Знака очи, а дългата сребърна коса и брадата му се вееха отзад в нощния въздух. Хари също гледаше напред към черепа, а страхът набъбваше вътре в него като отровен мехур, който притискаше белите му дробове и заличаваше от съзнанието му всички други притеснения…
Колко ли бяха отсъствали? Дали късметът вече не беше напуснал Рон, Хърмаяни и Джини? Дали Знака не висеше над училището заради някого от тях, или заради Невил, Луна или някой друг от ВОДА? И ако беше заради тях… точно той ги беше пратил да дежурят по коридорите, точно той ги беше помолил да напуснат безопасните легла… дали отново щеше да бъде отговорен за смъртта на приятел?