Някъде в дълбините на замъка долу Хари чу сподавен вик. Малфой се вцепени и погледна през рамо.
— Някой се съпротивлява наистина мъжки — отбеляза Дъмбълдор уж небрежно. — Но какво ми обясняваше… да, успял си да вкараш в училището ми смъртожадни — нещо, което, признавам, смятах за невъзможно… и как го направи?
Ала Малфой продължи да мълчи: още слушаше какво става долу и изглеждаше вцепенен почти колкото Хари.
— Може би трябва да го направиш сам — предложи Дъмбълдор. — Ами ако моята охрана спре подкреплението ти? Както вероятно си разбрал, тук тази вечер има и хора от Ордена на феникса. Пък и не ти трябва помощ… точно сега съм без магическа пръчка… не мога да се защитя.
Малфой само го погледна.
— Ясно — добродушно рече Дъмбълдор, когато Малфой нито се помръдна, нито каза нещо. — Страх те е да предприемеш каквото и да било, докато те не дойдат при теб.
— Не ме е страх! — изръмжа Малфой, макар че пак не направи никакво движение, с което да нарани Дъмбълдор. — Не мен, а вас трябва да ви е страх!
— Но защо? Не мисля, че ти, Драко, ще ме убиеш. Не е толкова лесно, колкото си мислят непосветените… Я ми кажи, докато чакаме твоите приятели, как ги вкара тук? Май ти отне доста време да измислиш как точно да го направиш.
Малфой изглеждаше така, сякаш едвам се сдържаше да не изкрещи или да повърне. Преглътна и няколко пъти си пое дълбоко въздух, без да сваля очи от Дъмбълдор, насочил магическата си пръчка право към сърцето му. После сякаш не се стърпя и каза:
— Наложи се да поправя онзи вълшебен сандък, който никой не е използвал от години. Сандъка, с който миналата година се изгуби Монтагю.
— Аааах!
Въздишката на Дъмбълдор наподобяваше по-скоро стенание. За миг той затвори очи.
— Добре си се сетил… доколкото схващам, той върви в комплект с още нещо, нали?
— Да, с шкафа в магазин „Боргин и Бъркс“, двата образуват помежду си нещо като коридор — потвърди Малфой. — Монтагю ми каза, че докато е бил залостен в сандъка в „Хогуортс“, е бил като в капан, но понякога е чувал какво става в училището, а друг път — в магазина, сякаш изчезващият сандък сновял между тях, лошото било, че никой не чувал самия Монтагю… накрая успял да се магипортира и да излезе, нищо че не си бил взел изпита. Едва не умрял. Всички намираха разказа му за много забавен, ала само аз се досетих какво всъщност означава това — дори Боргин не знаеше, — а то означаваше, че ако успея да поправя счупения сандък, между него и шкафа може да се минава и да се проникне в „Хогуортс“.
— Браво на теб — пророни Дъмбълдор. — Значи смъртожадните са успели да проникнат от „Боргин и Бъркс“ в училището, за да ти помогнат… хитър замисъл, много хитър… и както сам каза, направо под носа ми…
— Да — потвърди Малфой; колкото и да беше странно, той сякаш черпеше смелост и утеха от похвалата на директора. — Да, хитър!
— Но понякога не беше сигурен дали ще успееш да поправиш изчезващия сандък, нали? — продължи Дъмбълдор. — И тогава прибягваше до груби и необмислени действия като това да ми пратиш прокълната огърлица, която неминуемо щеше да се озове първо в други ръце… да сложиш отрова в медовината, която беше малко вероятно да изпия точно аз…
— Е, да, но пак не се досетихте кой стои зад всичко това, нали? — ухили се презрително Малфой, а Дъмбълдор се плъзна още малко надолу по назъбената стена явно защото краката му се подкосяваха, все по-обезсилени, докато Хари се бореше безплодно и нямо със заклинанието, което го беше сковало.
— Всъщност досетих се — възрази Дъмбълдор. — Бях сигурен, че си ти.
— Защо тогава не ме спряхте? — попита настойчиво Малфой.
— Опитах се, Драко. По мое нареждане професор Снейп те държеше под око…
— Той не е изпълнявал вашите нареждания, беше обещал на майка ми…
— Разбира се, че ще ти каже това, Драко, но…
— Той е двоен агент, тъпо старче, изобщо не работи за вас, само си въобразявате!
— Тук мненията ни се различават, Драко. Имам пълно доверие на професор Снейп…
— Е, в такъв случай изобщо нямате представа за какво става въпрос — присмехулно подметна Малфой. — Снейп постоянно се натискаше да ми помага… искаше да грабне за себе си цялата слава, и той да се включи, все подпитваше: „Какви ги вършиш? Ти ли даде огърлицата, беше глупаво, можеше да провалиш всичко“… Аз обаче не му казах какво правя в Нужната стая, утре ще се събуди и всичко вече ще е приключило, а той вече няма да е любимецът на Черния лорд, в сравнение с мен ще бъде кръгла нула, да, кръгла нула!
— Много обнадеждаващо — рече меко Дъмбълдор. — Всички ние, разбира се, искаме усърдният ни труд да получи признание… но въпреки това ти със сигурност си имал съучастник, някой в Хогсмийд, който е пъхнал на Кейти… Аааах! — Дъмбълдор отново затвори очи и кимна, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Разбира се… Розмерта. Откога е под въздействието на проклятието Империус?