Завъртя го в ръцете си. Той не беше голям колкото медальона, който Хари беше видял в мислоема, нито пък беше украсен със знаци, върху него я нямаше и извитата като змийче първа буква от името „Слидерин“, за която се смяташе, че е негов знак. Освен това вътре нямаше нищо, освен нагънато парченце пергамент, пъхнато здраво на мястото, където би трябвало да е портретът.
Машинално, без дори да се замисля какво прави, Хари извади късчето пергамент, разгъна го и зачете в светлината на многото магически пръчки, запалени сега зад него:
До Черния лорд
Наясно съм, че ще бъда мъртъв дълго преди да прочетеш това, но искам да знаеш, че именно аз разгадах тайната ти. Откраднах истинския хоркрукс и възнамерявам при първа възможност да го унищожа. Изправям се пред смъртта с упованието, че когато срещнеш по-силен, отново ще бъдеш обикновен простосмъртен.
Хари не разбра, нито се вълнуваше особено какво точно означава писмото. За него беше важно само едно: това не беше хоркрукс. Дъмбълдор сам беше отслабил силите си напразно, като бе изпил онази отвара. Хари намачка пергамента в ръката си, очите му засмъдиха от парещите сълзи, а Фанг започна да вие зад гърба му.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
ЖАЛНАТА ПЕСЕН НА ФЕНИКСА
— Ела, Хари…
— Не.
— Не може да стоиш тука, Хари… Айде, ела…
— Не.
Не искаше да се отделя от Дъмбълдор, не искаше да ходи никъде. Ръката на Хагрид върху рамото му трепереше. После друг глас каза:
— Ела, Хари.
Беше го хванала много по-малка и по-топла ръка, която го теглеше нагоре. Без дори да се замисля, той се подчини на повика. Чак когато тръгна невиждащо през множеството, усети във въздуха едва доловимото ухание на цветя и си даде сметка, че това е Джини, която го водеше обратно към замъка. Блъснаха го гласове, които той не разбираше, нощта беше раздрана от вопли, викове и вой, ала Хари и Джини продължиха нататък и тръгнаха нагоре по стъпалата за входната зала; някъде покрай Хари плаваха лица, хората се взираха в него, шепнеха недоумяващо, а докато двамата вървяха към мраморното стълбище, рубините на „Грифиндор“ блещукаха като капки кръв по пода.
— Отиваме в болничното крило — обясни Джини.
— Не съм ранен — възрази Хари.
— Така нареди Макгонъгол. Всички са там — Рон и Хърмаяни, и Лупин, всички…
В гърдите му отново се размърда страх: беше забравил за безжизнените тела, които бе оставил след себе си.
— Кой още е загинал, Джини?
— Не се притеснявай, никой от нашите.
— Но Черния знак… Малфой спомена, че се е препънал в труп…
— Препънал се е в Бил, но той си е добре, жив е.
Ала в гласа й имаше нещо, което — както Хари усети — не вещаеше добро.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна… е… малко разкъсвания, нищо повече. Нападнал го е Грейбек. Мадам Помфри каза, че… че няма вече да е същият… — Гласът на Джини трепна едва доловимо. — Всъщност още не знаем какви ще бъдат последиците… нали Грейбек си е върколак, макар че в момента не се е преобразил.
— Но другите… по земята имаше още тела.
— Невил е в болничното крило, ала според Мадам Помфри ще се възстанови напълно, професор Флитуик е бил повален и е изгубил съзнание, но и той е добре, лека-полека идва на себе си. Напира да се качи да нагледа учениците от „Рейвънклоу“. Загинал е един смъртожаден, бил е покосен от смъртоносно проклятие, каквито онзи грамаден блондин запращаше във всички посоки… Ако не беше у нас твоята отвара Феликс, Хари, сигурно до един щяхме да загинем, а така сякаш всичко ни подминаваше…
Бяха стигнали в болничното крило и след като влязоха, Хари видя, че Невил лежи на легло до вратата и явно спи. Рон, Хърмаяни, Луна, Тонкс и Лупин се бяха струпали при друго легло в дъното. Чуха, че вратата се отваря, и всички вдигнаха очи. Хърмаяни се завтече към Хари и го прегърна, Лупин също тръгна с разтревожен вид към него.
— Добре ли си, Хари?
— Нищо ми няма… как е Бил?
Никой не отговори. Хари погледна през рамото на Хърмаяни и видя върху възглавницата на Бил неузнаваемо лице, наръфано и обезобразено дотолкова, че изглеждаше гротескно. Мадам Помфри мажеше раните му с някакво зелено мазило с остра миризма. Хари си спомни, че с магическата си пръчка Снейп е изцерил с лекота раните на Малфой, нанесени от заклинанието „Сектумсемпра“.
— Не можете ли да ги излекувате с някаква магия? — попита той старшата сестра.
— На такива рани не действат заклинания — обясни Мадам Помфри. — Опитах всичко, което знам, ала за ухапване от върколак няма лек.