— И какво? — подкани Хари.
— Бях толкова глупава, Хари! — отговори с писклив шепот Хърмаяни. — Снейп ни каза, че професор Флитуик бил припаднал и да влезем да се погрижим за него, докато той… докато той отидел да помогне в битката със смъртожадните… — Засрамена, тя скри с ръце лицето си и продължи да говори през пръсти, така че гласът й бе съвсем приглушен: — Влязохме в кабинета, за да проверим дали можем да помогнем на професор Флитуик, и го заварихме в несвяст на пода… и… о, сега е толкова очевидно, Снейп явно го беше вцепенил, а ние, Хари, не се сетихме… изобщо не се сетихме, пуснахме Снейп да ни се изплъзне!
— Нямате никаква вина — взе да ги успокоява Лупин. — Ако не сте се подчинили, Хърмаяни, ако сте се опитали да попречите на Снейп, той навярно е щял да ви убие и двете.
— И така, когато Снейп се е качил — продължи Хари и си го представи как тича с издута черна мантия нагоре по мраморното стълбище и пътем вади магическата си пръчка — и е намерил мястото на битката…
— Бяхме в много тежко положение, губехме — пророни Тонкс. — Гибън беше покосен, но останалите смъртожадни явно бяха готови да се сражават не на живот, а на смърт. Невил беше ранен, Бил беше изпохапан от Грейбек… всичко беше потънало в мрак… във всички посоки летяха проклятия… малкият Малфой беше изчезнал сякаш вдън земя, явно се беше промъкнал и се беше качил по стълбите в кулата… после и други смъртожадни се втурнаха подире му, но един препречи стълбите зад тях със заклинание… Невил се завтече към него, ала беше отхвърлен във въздуха…
— Никой не можеше да проникне — продължи Рон, — а онзи грамаден смъртожаден продължаваше да запраща във всички посоки проклятия, които отскачаха от стените и ние едва се разминавахме с тях…
— По едно време изникна и Снейп — допълни Тонкс, — ала след това и той изчезна…
— Видях го, че тича към нас, но точно тогава грамадният смъртожаден насочи към мен проклятие, с което се разминах на сантиметри, наведох се и не съм разбрала какво е станало нататък — обясни Джини.
— Аз пък видях как Снейп минава на бегом направо през преградата, направена със заклинание, сякаш нея изобщо я няма — добави Лупин. — Опитах се да го догоня, ала точно като Невил бях отхвърлен назад…
— Очевидно е направил заклинание, каквото ние не сме знаели — прошепна Макгонъгол. — В края на краищата… преподаваше защита срещу Черните изкуства… а аз предположих, че просто бърза да догони смъртожадните по стълбата към кулата…
— Да, бързал е да ги догони — отбеляза яростно Хари, — но за да им помогне, а не за да ги спре… и съм готов да се обзаложа, че трябва да имаш Черния знак, за да минеш през препятствието… И какво стана, когато той се върна долу?
— Едрият смъртожаден тъкмо беше изстрелял заклинание, от което половината таван се срути, освен това развали проклятието, препречило стълбите — отговори Лупин. — Всички ние… поне онези, които още бяхме на крака… се завтекохме натам, а когато Снейп излезе заедно с момчето от прахоляка, никой от нас не ги нападна…
— Просто ги пуснахме да минат — допълни глухо Тонкс, — мислехме, че смъртожадните ги гонят… след миг те също се появиха заедно с Грейбек, отново избухна схватка… по едно време ми се стори, че Снейп крещи нещо, но така и не чух какво…
— Извика „Всичко приключи“ — каза Хари. — Вече е бил извършил каквото е имал да върши.
Всички замълчаха. Жалната песен на Фоукс още огласяше тъмния парк отвън. Докато тя кънтеше във въздуха, в главата на Хари нахлуха неканени горчиви мисли… Дали са прибрали тялото на Дъмбълдор от подножието на кулата? Какво ще правят с него? Къде ще го положат? Той стисна юмруци в джобовете си. Усети до кокалчетата на дясната си ръка студена бучка — фалшивия хоркрукс.
Вратата на болничното крило се отвори рязко, при което всички подскочиха: в стаята влязоха господин и госпожа Уизли, следвани от Фльор, по чието красиво лице се четеше ужас.
— Моли… Артър… — възкликна професор Макгонъгол, като бързо стана от стола и се втурна да ги посрещне. — Толкова съжалявам…
— Бил! — простена госпожа Уизли и подмина шеметно професор Макгонъгол, защото беше зърнала обезобразеното лице на сина си. — О, Бил!