— Слава Богу! — потрепери Рон, когато ги обгърна топлият въздух с дъх на карамелчета. — Дайте да си седим тук цял следобед.
— Хари, момчето ми! — избоботи глас зад тях.
— О, не! — простена той.
Тримата се обърнаха и видяха професор Слъгхорн, който беше с огромна кожена шапка и палто със същата кожена яка, стискаше голям плик със захаросани ананаси и заемаше поне една четвърт от сладкарницата.
— Хари, вече пропусна три от скромните ми вечери! — заяви Слъгхорн, като радушно забучи пръст в гърдите му. — А така не може, момчето ми, настоявам да присъстваш и ти! Госпожица Грейнджър се забавлява добре, нали?
— Да — потвърди безпомощно Хърмаяни, — наистина беше…
— Е, защо не дойде и ти, Хари? — попита настойчиво Слъгхорн.
— Имах тренировки по куидич, професоре — отговори Хари и наистина всеки път, когато Слъгхорн му беше пращал украсена с лилава панделка малка покана, той имаше насрочена тренировка.
При тази стратегия Рон не беше изоставен и те обикновено се смееха заедно с Джини, като си представеха как Хърмаяни е затворена в едно помещение с Маклагън и Забини.
— Е, след такава усърдна работа със сигурност очаквам да спечелите първия мач! — заяви Слъгхорн. — Но малко отдих и забавление не вредят на никого. Е, какво ще кажеш за понеделник вечерта, в такова време едва ли ще тръгнете да тренирате…
— Не мога, професоре, в понеделник вечерта трябва… ъъъ… трябва да се явя при професор Дъмбълдор.
— Пак нямам късмет! — престорено се завайка Слъгхорн. — Но не можеш да ми се изплъзваш вечно, Хари!
После им махна царствено за довиждане и с клатушкане излезе от сладкарницата, без да обръща почти никакво внимание на Рон, сякаш той бе изложена на витрината карамелизирана хлебарка.
— Не мога да повярвам, че пак се измъкна! — ахна Хърмаяни. — Не е чак толкова ужасно… понякога дори е забавно… — След това обаче тя забеляза изражението на Рон. — Я, вижте… получили са захарни пера „Блаженство“… човек може да си ги ближе с часове!
Доволен, че Хърмаяни е сменила темата, Хари прояви много по-голямо любопитство към новите свръхдълги захарни пера, отколкото му беше присъщо. Рон обаче пак си остана тъжен и само сви рамене, когато Хърмаяни го попита къде иска да отидат.
— Да идем в „Трите метли“ — предложи Хари. — Ще се посгреем.
Отново омотаха лицата си с шаловете и излязоха от сладкарницата. След сладостната топлина в „Меденото царство“ хапливият вятър сякаш забиваше ножове в кожата им. Улицата не беше много оживена, никой не спираше да си побъбри, всички бързаха да стигнат час по-скоро там, където отиваха. Изключение правеха само двама мъже, които бяха застанали точно пред „Трите метли“. Единият беше много висок и слаб и след като се взря с присвити очи през мокрите си очила, Хари позна кръчмаря от другата пивница в Хогсмийд — „Свинската глава“. Когато тримата с Рон и Хърмаяни се приближиха, кръчмарят пристегна още повече наметалото около врата си и си тръгна, оставяйки по-ниския мъж да върти нещо в ръце. Бяха само на няколко крачки от него, когато Хари го разпозна.
— Мъндънгус!
Ниският мъж с криви крака и дълга чорлава рижа коса подскочи и изпусна вехтия си куфар, който се отвори с трясък и отвътре се изсипаха неща, каквито може да се видят по витрини на вехтошари.
— О, Хари, здрасти! — поздрави Мъндънгус Флечър, като изключително неуспешно се опита да звучи нехайно. — Е, няма да те задържам.
Той приклекна и се зае да събира съдържанието на куфара с вид на човек, който бърза да се махне възможно по-скоро.
— Тези неща продаваш ли ги? — полюбопитства Хари, докато го гледаше как припряно вдига от земята разни вехтории.
— Да, да, и аз трябва някак да свързвам двата края — потвърди Мъндънгус. — Дай ми го!
Рон се беше навел и беше вдигнал някакъв сребърен предмет.
— Я чакай — проточи Хари. — Вижда ми се познато…
— Благодаря! — рече Мъндънгус, грабна бокала от ръката на Рон и го пъхна обратно в куфара. — Е, до скоро… АУУУ!