— Според мен Харпър от отбора на слидеринци видя снича — оповести по мегафона Закарайъс Смит. — Точно така, той със сигурност е видял нещо, което Потър е пропуснал.
Хари си помисли, че Смит наистина е малоумник — наистина ли не беше забелязал, че двамата са се сблъскали! След миг обаче му причерня пред очите: Смит беше прав, а Хари грешеше. Харпър не се беше понесъл накъдето му падне, а беше зърнал онова, което Хари беше пропуснал — високо над тях се стрелкаше сничът, който проблясваше ярко на фона на ясното синьо небе.
Хари набра скорост, вятърът засвистя в ушите му и заглуши и коментара на Смит, и възгласите на запалянковците. Харпър обаче още беше пред него и грифиндорци водеха само със сто точки: ако слидеринецът стигнеше пръв, отборът на Хари щеше да загуби… Ето, Харпър беше само на две-три педи от снича и протягаше ръка към него…
— Ей, Харпър! — изкрещя отчаяно Хари. — Колко ти плати Малфой, за да играеш вместо него?
Не знаеше какво го накара да го изрече, но Харпър се смути, хвана лошо снича, който се изплъзна между пръстите му и се стрелна, а Хари само замахна широко с ръка и улови малката пърхаща топчица.
— УРА! — извика той с цяло гърло, зави и се устреми надолу, вдигнал високо снича.
Запалянковците по трибуните забелязаха какво стана и ревнаха мощно, с което почти заглушиха свирката, оповестяваща края на мача.
— Къде отиваш, Джини? — извика Хари, озовал се в прегръдките на съотборниците си, които се бяха скупчили във въздуха около него, но Джини профуча точно покрай тях, а после се вряза с пълна сила в подиума на коментатора.
Докато множеството пищеше и се смееше, отборът на грифиндорци се приземи до дъсчените отломки, под които Закарайъс едва мърдаше. Хари чу как Джини весело обяснява на вбесената професор Макгонъгол:
— Забравих да намаля скоростта, професоре, извинете.
Хари прихна, отскубна се от съотборниците си и прегърна Джини, но после я пусна много бързо. Като избягваше погледа й, потупа по рамото ликуващия Рон и забравили за всяка враждебност, всички от отбора на „Грифиндор“ си тръгнаха от игрището, хванати за ръце, като от време на време замахваха във въздуха от радост или за да поздравят поддръжниците си.
И в съблекалните цареше радостен дух.
— Ще го отпразнуваме в общата стая, Шеймъс ми каза — ревна щастлив Дийн. — Хайде, идвайте, Джини, Демелза!
Рон и Хари останаха последни в съблекалните. Тъкмо щяха да си тръгнат и те, когато се появи Хърмаяни. Мачкаше в ръце грифиндорското шалче и изглеждаше разстроена, но преизпълнена с решимост.
— Искам да си поговоря с теб, Хари. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не биваше да го правиш. Чу какво каза Слъгхорн — незаконно е.
— И какво сега, ще идеш да ни натопиш ли? — подвикна Рон.
— За какво говориш всъщност? — попита Хари и се обърна да си закачи мантията, та двамата да не го видят, че се подсмихва.
— Прекрасно знаеш за какво говоря! — изписка Хърмаяни. — На закуска капна в сока на Рон от отварата за късмет! От Феликс Фелицис!
— Не, не съм! — отрече Хари и отново се извърна с лице към тях.
— Друг начин няма, Хари, точно затова всичко се нареди толкова добре — имаше контузени играчи на „Слидерин“ и Рон спаси всички удари до един!
— Не съм слагал нищо в сока му — повтори Хари и грейна в усмивка до уши.
Бръкна в джоба на якето си и извади мъничкото шишенце, което сутринта Хърмаяни беше видяла в ръката му. То беше пълно със златиста отвара, а запушалката си стоеше непокътната и здраво запечатана с восък.
— Исках Рон да си помисли, че съм го направил… затова се престорих, че му капвам от отварата точно когато видях, че ме гледаш. — Той се извърна към Рон. — Спаси всички удари, защото се чувстваше късметлия. Направи го благодарение единствено на собствените си умения. Той отново прибра в джоба шишенцето си.
— Наистина ли нямаше нищо в тиквения ми сок? — изуми се Рон. — Но времето е хубаво… и Вейзи не можеше да играе… Наистина ли не си ми дал от отварата за късмет?
Хари поклати глава. Рон го гледаше известно време с отворена уста, после се извърна към Хърмаяни и я изимитира с тъничко гласче:
— „На закуска капна в сока на Рон от Феликс Фелицис, затова той спаси всички удари до един!“ Мога да ги спасявам и без странична помощ, Хърмаяни!
— Никога не съм твърдяла, че не можеш… но и ти, Рон, си мислеше, че си пил от отварата!
Той обаче вече я беше подминал и нарамил метлата, крачеше към вратата.
— Ъъъ… — заговори Хари сред внезапно настъпилата тишина: не беше очаквал планът му да има и такива последици. — Отиваме ли… отиваме ли да празнуваме?
— Ти върви! — рече Хърмаяни, като примига, за да спре сълзите. — В момента тоя Рон ми е съвсем опротивял, не проумявам какво толкова съм направила…